Декстър окуражително се усмихна, представи се, седна и предложи цигари. Той не пушеше, но деветдесет и девет процента от клиентите му се нахвърляха на цигарите. Уошингтън Лий поклати глава.
— Вредни са за здравето, готин.
Адвокатът се изкушаваше да отговори, че и седем години в щатски затвор няма да са много полезни, но се въздържа. Външността на господин Лий, забеляза той, не беше просто скромна — той си бе направо грозен. Тогава как беше омаял банката да му даде толкова много пари? Както изглеждаше, дрипав и прегърбен, едва ли щяха да го пуснат в мраморното фоайе на престижната Ийст Ривър Банк.
Калвин Декстър се нуждаеше от повече време, отколкото имаше, за да обърне дължимото внимание на случая. Първо трябваше да уреди формалностите и да провери дали няма, макар и минимална, вероятност за пускане под гаранция. Макар че се съмняваше.
След час двамата с прокурора пак бяха в съда. И Уошингтън Лий беше там — с напълно смутен вид.
— Готови ли сте за делото? — попита съдията Хасълблад.
— Ако съдът е съгласен, трябва да помоля за отлагане — отвърна Декстър.
— Приближете се — нареди съдията. Когато адвокатът и прокурорът застанаха срещу катедрата, той се обърна към Кал: — Проблем ли имате, господин Декстър?
— Случаят е по-сложен, отколкото изглежда, ваша чест. Обвинението е за над десет хиляди долара, откраднати от голяма банка. Имам нужда от повече време, за да се запозная с подробностите.
Съдията погледна прокурора, който сви рамене, за да покаже, че не възразява.
— Точно след една седмица — реши съдията.
— Бих желал да помоля за пускане под гаранция — прибави Декстър.
— Възразявам, ваша чест — заяви прокурорът.
— Определям гаранция, равна на сумата от обвинението, десет хиляди долара — каза съдията Хасълблад.
Не можеше да става и въпрос за това и всички го знаеха. Уошингтън Лий нямаше и десет долара. Следователно се връщаше в килията. На излизане от съда Декстър помоли прокурора за услуга.
— Бъди приятел, прати го в Гробниците, не на Острова.
— Естествено, няма проблем. Опитай се да поспиш, а?
Манхатънската съдебна система използваше два ареста. Въпреки прякора си, който загатваше за подземия, Гробниците всъщност бяха висока сграда до самия съд и за адвокатите бе далеч по-удобно да посещават клиентите си там, вместо на Райкърс Айлънд, далеч на север по Ийст Ривър. Въпреки съвета на прокурора да поспи, делото навярно нямаше да му позволи. Ако искаше на другата сутрин да поговори с обвиняемия, трябваше да прочете някои неща.
За опитното око документите по делото разказваха цялата история за разкриването и ареста на Уошингтън Лий. Измамата била засечена вътрешно и свързана с Лий. Шефът на банковия отдел за сигурност, някой си Дан Витковски, бивш детектив от нюйоркската полиция, убедил бившите си колеги да отидат в Бруклин и да арестуват младежа.
Отначало го отвели в един участък в центъра. Когато в килиите се събираха достатъчен брой задържани, полицаите ги караха в криминалния съд и ги поставяха на постоянна диета от сандвичи със салам и сирене.
После колелата се бяха завъртели по безпощадния си курс. Досието му включваше няколко дребни улични престъпления: кражби от магазини и монетни автомати. След уреждане на формалностите Уошингтън Лий бил готов за съд. И тогава съдията Хасълблад поискал младежът да има защитник.
Честно казано, този младеж бе роден за и без нищо, щеше да се прехвърли от бягствата от училище към кражбите и все по-често щеше да гостува на гражданите на Ню Йорк някъде „по реката“. Тогава как беше измъкнал десет бона от Ийст Ривър Банк, която дори нямаше клон в Бедфорд Стайвъсант? Нямаше отговор. Поне в документите по делото. Само голо обвинение и една разгневена и отмъстителна манхатънска банка. Присвояване на средства в извънредно големи размери. Седем години затвор.
Декстър поспа три часа, изпрати Аманда Джейн на училище, целуна Анджела за довиждане и се върна на Сентър Стрийт. И в стаята за разпити в Гробниците успя да измъкне историята от чернокожото хлапе.
В училище той не блестял с нищо. Оценките му били катастрофални. Бъдещето не му предлагало нищо, освен пътя към престъплението и затвора. И тогава един от учителите, може би по-умен от другите или просто по-добър, позволил на недодяланото момче да ползва компютъра му. (Тук Декстър четеше между редовете на пресекливия разказ.)
Това било все едно да дадеш на малкия Йехуди Менухин възможност да подържи цигулка. Той зяпал клавишите, зяпал екрана и започнал да твори музика. Учителят, явно компютърен маниак по време, когато персоналните компютри бяха по-скоро изключение, отколкото правило, бил заинтригуван. Това било преди пет години.