Уошингтън Лий започнал да учи. И да пести. Когато разбивал и обирал монетни автомати, той не изпушвал плячката, не я пропивал, не я инжектирал в ръката си, нито я профуквал за дрехи. Пестял, за да си купи евтин компютър от разпродажба на фалирал магазин.
— А как метна Ийст Ривър Банк?
— Влязох в сървъра им — отвърна хлапакът.
Отначало Кал Декстър си помисли, че може да става дума за обир, затова помоли клиента си да му обясни. Момчето за пръв път се оживи. Говореше за единственото нещо, от което разбираше.
— Готин, имаш ли представа колко са слаби тия защитни системи, дето трябва да пазят база данните?
Декстър призна, че този въпрос никога не го е занимавал. Подобно на повечето неспециалисти, той знаеше, че компютърните системи разполагат с „противопожарни стени“ срещу неправомерен достъп до важни бази данни. Никога не бе мислил как се създават, камо ли как могат да се заобиколят. Той успя да накара Уошингтън Лий да му разкаже историята си.
Ийст Ривър Банк съхранявала всички подробности за притежателите на сметки в огромна база данни. Тъй като финансовото състояние на клиентите се смята за изключително поверително, достъпът до тези подробности бил ограничен със сложна система от шифри. Ако не били въведени вярно, на екрана излизало съобщението „Достъпът отказан“. При трети грешен опит се задействала алармена сигнализация.
Уошингтън Лий заобиколил шифрите, без да задейства алармата, и можел да накара главния компютър в подземията на банката в Манхатън да изпълнява неговите инструкции. Накратко, справил се с изключително скъпа техника.
Инструкциите му били прости. Поискал компютърът да намери всички спестовни и депозитни сметки и да определи месечната им лихва. После му наредил да извади по една четвърт от всяка лихва и да я прехвърли на негова сметка.
Тъй като нямал такава, той си открил в местния клон на Чейс Манхатън. Ако знаел достатъчно, за да прехвърли парите на Бахамските острови, сигурно изобщо нямало да го хванат.
Изчисляването на лихвата върху дадена сметка е доста трудно, тъй като зависи от лихвата за съответния период, която се мени. Всичко това изисква време, с каквото повечето хора не разполагат. Те оставят на банката да прави изчисленията и ги приемат за верни.
Но не и господин Толстой. Той може и да бил на осемдесет, обаче умът му още бил остър като бръснач. Само дето ужасно скучаел в малкия си апартамент на западна Сто и осма улица. След като цял живот бил статистик в голяма застрахователна компания, старецът бил убеден, че и стотинките имат значение, ако бъдат умножени достатъчно пъти. Затова се опитвал да хване банката в грешка. И един ден успял.
Господин Толстой забелязал, че лихвата му за април е с една четвърт по-малка. Проверил данните за март. Същото. Върнал се два месеца назад. И тогава подал жалба.
Местният управител щял да му върне липсващия долар, но правилникът си е правилник. Той приел жалбата. В главния офис решили, че става дума за грешка само в една сметка, но извършили случайни проверки на още пет сметки. И се натъкнали на същото. Тогава били повикани компютърджиите.
Те установили, че сървърът го прави с всяка сметка в банката и че това продължава двайсет месеца. И го попитали защо.
— Защото вие така ми казахте — отговорил компютърът.
— Не сме — възразили те.
— Е, тогава ми е казал някой друг.
Тогава се обърнали към Дан Витковски. Не отнело много време. Всички тия стотинки били превеждани на сметка в Чейс Манхатън в Бруклин. Име на клиента: Уошингтън Лий.
— Я ми кажи, колко ти донесе всичко това? — попита Декстър.
— Един милион долара без малко.
Адвокатът захапа края на молива си. Нищо чудно, че обвинението бе толкова мъгляво. „Повече от десет хиляди долара“, наистина. Самият размер на кражбата го наведе на една мисъл.
Господин Лу Акърман обичаше да закусва. За него това бе най-хубавото хранене през деня — човек никога не бързаше като на обяд, никога не преяждаше като на банкет. Той обожаваше чашата си леден сок, хрускането на корнфлейкса, пухкавите бъркани яйца, уханието на прясно кафе. На балкона над западен Сентръл Парк в прохладата на лятното утро, преди да се спусне истинският зной — това беше просто прелест. И бе жалко, че господин Калвин Декстър трябваше да развали удоволствието му.
Когато филипинският му прислужник донесе визитката на терасата, той погледна думата „адвокат“, намръщи се и се зачуди кой е посетителят му. Името му говореше нещо. Тъкмо се канеше да нареди на прислужника да помоли посетителя да дойде по-късно в банката, когато един глас иззад филипинеца каза: