— Знам, че е нахално, господин Акърман, и се извинявам. Но ако ми отделите десет минути, предполагам, ще се радвате, че не сме се срещнали в оживения ви офис.
Банкерът сви рамене и посочи стола срещу себе си.
— Предайте на госпожа Акърман, че имам съвещание — нареди на филипинеца той. После се обърна към адвоката. — Бъдете кратък, господин Декстър.
— Разбира се. Вие настоявате моят клиент господин Уошингтън Лий да бъде съден за това, че според вас е откраднал близо един милион долара от сметките на вашите клиенти. Струва ми се, че ще е по-разумно да оттеглите обвинението.
Изпълнителният директор на Ийст Ривър Банк изруга. Проявяваш любезност и какво получаваш? Само ти развалят закуската.
— Няма смисъл, господин Декстър. Разговорът приключи. Категорично. Момчето отива в затвора. Тия неща трябва да бъдат прекратени. Фирмена политика. Приятен ден.
— Жалко. Разбирате ли, той го е извършил по невероятен начин. Проникнал е във вашия сървър. Заобиколил е всичките ви прегради. Никой не би трябвало да може да го направи.
— Времето ви изтече, господин Декстър.
— Още няколко секунди. Ще има и други закуски. Вие имате около един милион клиенти със спестовни и кредитни сметки. Те са убедени, че средствата им са на сигурно място при вас. След няколко дни едно мършаво чернокожо хлапе от гетото ще се изправи в съда и ще заяви, че щом то го е извършило, всеки полуумен аматьор може да изпразни сметката на когото и да е от клиентите ви само с няколко часа електронно бърникане. Мислите ли, че това ще се хареса на вашите клиенти?
Акърман остави кафето си и отправи поглед към парка.
— Това не е вярно. Защо смятате, че ще му повярват?
— Защото местата за пресата ще са пълни, а отвън ще чакат телевизията и радиото. Според мен една четвърт от клиентите ви ще решат да сменят банката си.
— Ще обявим, че поставяме нова система за сигурност. Най-добрата на пазара.
— Само че се предполага, че вече би трябвало да разполагате с нея. А едно неграмотно хлапе от Бедфорд Стайвъсант се е справило с вашата система. Извадили сте късмет. Получили сте си целия милион обратно. Ами ако случаят се повтори, този път с десетки милиони за един ужасен следобед, които бъдат прехвърлени на Кайманите? Банката ще трябва да ги върне. Как ще приеме това унижение вашият директорски борд?
Лу Акърман се замисли за борда. Сред институционалните акционери бяха хора като Пирсън-Лиман, Морган Стенли. Хора, които не понасяха да ги унижават. И които можеха да отнемат работата на човек.
— Толкова ли е сериозно, а?
— Опасявам се.
— Добре. Ще се обадя в прокуратурата и ще им кажа, че нямаме интерес да продължаваме съдебната процедура, тъй като сме получили всичките си пари. Но ви предупреждавам, прокурорът може да продължи, ако иска.
— Тогава ще трябва да сте много убедителен, господин Акърман. Трябва да кажете само: „Измама ли, каква измама?“ И после нито дума повече, какво ще кажете?
Той се изправи и се обърна да си върви. Акърман знаеше да губи с достойнство.
— Банката винаги има нужда от добър адвокат, господин Декстър.
— Имам по-добра идея. Назначете Уошингтън Лий. Мисля, че петдесет хиляди долара годишно е прилична заплата.
Акърман скочи и разля кафето върху бялата покривка.
— За какво ми е онова нищожество, по дяволите?
— Той е цар на компютрите. Доказа го. Справил се е със система за сигурност, която ви е струвала адски много, и го е направил без никакви средства. Той може да ви постави абсолютно непроницаема система. Може да си направите реклама с това: най-сигурната база данни на запад от Атлантика. Много по-сигурно е да го вземете при вас, отколкото да е навън.
Освободиха Уошингтън Лий след едно денонощие. Той не беше съвсем сигурен защо. Нито прокурорът. Но банката бе получила пристъп на фирмена амнезия и окръжната прокуратура и без това беше затрупана с работа. Защо да настояват?
Банката прати лимузина в Гробниците да вземе новия им служител. Той никога не се бе качвал в такава кола. Момчето седна отзад и погледна провряната през прозореца глава на своя адвокат.
— Не знам нито какво, нито как си го направил, готин. Някой ден сигурно ще мога да ти се отплатя.
— Да, Уошингтън, някой ден сигурно ще ми се отплатиш.
Беше 20 юли 1988 г.
11.
Убиецът
По време на управлението на маршал Тито в Югославия почти нямаше престъпност. Туристите бяха спокойни, жените свободно се разхождаха по улиците, рекет не съществуваше.