Това бе странно, като се имаше предвид, че от седемте републики, от които се състоеше страната и които бяха обединени от Антантата през 1918 г., по традиция произхождаха едни от най-свирепите престъпници в Европа.
Това се дължеше на факта, че след 1948-ма югославското правителство сключи споразумение с подземния свят. Сделката беше елементарна: правете каквото искате и ние няма да ви пречим при едно условие — правете го в чужбина. Белград просто изнесе цялата си престъпност.
Главните цели на югославските престъпни босове бяха Италия, Австрия, Германия и Швеция. Причината бе проста. Към края на 60-те години на XX в. турците и югославяните се бяха превърнали в първата вълна от гастарбайтери в по-богатите страни на север. Това означаваше, че ги насърчават да идват, за да вършат мръсната работа, с която разглезените местни вече не искаха да си цапат ръцете.
Всяко голямо етническо придвижване носи със себе си своя престъпен свят. Италианската мафия пристигна в Ню Йорк с италианските емигранти. Турските престъпници скоро се вляха в гастарбайтерските общности в Европа. Същото се отнасяше за югославяните, но тук споразумението беше по-структурирано.
Белград имаше двойна печалба. Хилядите работници в чужбина всяка седмица пращаха валутата си в Югославия. Като комунистическа държава, тя постоянно се намираше в икономическа криза, но редовният приток на твърда валута скриваше този факт.
Стига Тито да не се подчиняваше на Москва, САЩ и НАТО общо взето не се интересуваха какво друго прави. Той дори се водеше един от водачите на необвързаните страни през цялата Студена война. Красивото Далматинско крайбрежие по Адриатика се превърна в туристическа Мека и носеше още повече чужда валута.
Във вътрешен план Тито жестоко потискаше дисидентите и противниците си, ала го правеше тихо и дискретно. Споразумението с престъпниците не се контролираше толкова от обикновената полиция, колкото от Държавна сигурност или ДБ.
Правилата бяха установени от ДБ. Престъпниците, които живееха на гърба на югославските общности в чужбина, можеха безнаказано да се завръщат в родината. Те си строяха вили на морето и къщи в столицата. Правеха дарения за пенсионните фондове на шефовете на ДБ и от време на време извършваха по някоя поръчкова „мокра работа“, без да взимат фактура и да оставят следи. Мозъкът зад тази изгодна сделка беше шефът на разузнаването, дебелият и страшен словенец Стане Доланч.
В Югославия имаше проституция, но тя се намираше под местен полицейски контрол. Доходната контрабанда също попълваше пенсионните фондове на големците. Ала насилието, освен упражняваното от държавата, бе забранено. Младите непрокопсаници достигаха до равнището да ръководят съперничещи си квартални банди, да крадат коли (не на туристите) и да се бият помежду си. Ако искаха да се заемат с нещо по-сериозно, трябваше да напуснат страната. А ония, които не се подчиняваха, можеха да се озоват завинаги в някой далечен затворнически лагер.
Маршал Тито не бе глупак, но беше смъртен. Той умря през 1980 г. и нещата започнаха да се разпадат.
През 1956-та на автомонтьора Жилич от работническия белградски квартал Земун му се роди син и той го нарече Зоран. Отрано стана ясно, че момчето има жесток и изключително агресивен характер. Когато стана на десет години, учителите му вече потръпваха при споменаването на неговото име.
Ала той притежаваше нещо, което по-късно щеше да го отличи от другите белградски бандити като Желко Разнатович — Аркан. Беше умен.
След като на четиринайсетгодишна възраст напусна училище, Зоран стана главатар на тийнейджърска банда, която си доставяше обичайните удоволствия: крадене на коли, побои, пиене и задиряне на местните момичета. След едно особено жестоко сбиване между две банди трима от противниците им бяха толкова жестоко пребити с велосипедни вериги, че в продължение на няколко дни лекарите не бяха сигурни дали ще оживеят. Началникът на кварталната полиция реши, че това е преляло чашата.
Жилич беше арестуван, замъкнат в мазето от двама здравеняци с парчета гумени маркучи и пребит. Не го правеха от зла воля — полицаите просто смятаха, че трябва да го накарат да чуе думите им.
След това началникът на полицията даде на младежа някои съвети. Бе 1972-ра, момчето беше на шестнайсет години и една седмица по-късно напусна страната. Но вече имаше върху какво да стъпи. В Германия влезе в бандата на Люба Земунац — второто му име бе прякор, възприет от родния му квартал. И той произхождаше от Земун.
Земунац беше невероятно жесток бандит. По-късно щяха да го застрелят във фоайето на едно германско съдилище, но Зоран Жилич остана с него в продължение на десет години и си заслужи възхищението на по-възрастния сърбин с ненадминатия си садизъм. При „застрахователния“ рекет най-важна е способността да внушаваш ужас. Жилич я притежаваше и с огромно удоволствие я използваше.