Третият път бе през април 1995-та. Докато Аркан наричаше отряда си Тигрите и имаше около двеста души, групата на Жилич се казваше Вълците на Зоран и беше много по-малобройна. При третата си акция той водеше не повече от дванайсет. С едно изключение, всичките му главорези бяха ветерани. Но Жилич имаше нужда от радист и негов колега, чийто по-малък брат следваше право, му каза, че един приятел на брат му бил свързочник в казармата.
Свързаха се с младежа и той се съгласи да прекара великденската си ваканция при Вълците.
Жилич попита дали е участвал в сражения. Не, отслужил военната си служба в свързочно поделение, затова бил готов за малко „екшън“.
— Щом по него никога не са стреляли, сигурно никога не е и убивал — заключи Жилич. — Значи тази експедиция ще е с учебна цел.
Групата потегли на север през първата седмица на май, но се забави поради технически проблеми с руските им джипове. Минаха през Пале, някогашен малък ски курорт, столица на самопровъзгласилата се Република Сръбска — онази една трета от Босна, която бе „прочистена“. Заобиколиха Сараево, някогашен горд домакин на олимпийските игри, сега в развалини, и навлязоха в същинска Босна, като установиха базата си в Баня Лука.
Оттам Жилич върлуваше наоколо, като избягваше опасните муджахидини и търсеше по-леки цели сред босненските мюсюлмански общности, които не разполагаха с въоръжена защита.
На 14 май попаднаха на малко селце в планината Власич, превзеха го с изненада, избиха жителите му, пренощуваха в гората и на другата вечер се върнаха в Баня Лука.
Новобранецът ги остави на другия ден, като крещеше, че искал да продължи следването си. Жилич го пусна, след като го предупреди, че ако някога си отвори устата, той лично ще му отреже пишката с парче от счупена бутилка и ще натъпче и двете в гърлото му в същата последователност. Момчето не му харесваше — беше глупаво и гнусливо.
Дейтънското споразумение сложи край на босненските забавления, но наближаваше сезонът на Косово и през 1998-ма той действа и там под претекст, че се сражава срещу Армията за освобождение на Косово, а всъщност се съсредоточаваше върху селата с по-богата плячка.
Ала никога не забравяше истинската причина да се съюзи със Слободан Милошевич. За службата си той получаваше щедри дивиденти. „Деловите“ му сделки се изразяваха в правото да върши мафиотските си дела под закрилата на президентския имунитет.
Главният му бизнес, който даваше дивиденти от неколкостотин процента, бяха цигари, парфюми, алкохол и всевъзможни стоки на лукса. Трябваше да си дели територията с Желко Разнатович, единственият друг бандит от такъв калибър, както и с още неколцина. Въпреки подкупите за осигуряване на полицейска и политическа „закрила“ до средата на 90-те той стана милионер.
Тогава навлезе в бизнеса с проституция, наркотици и трафик на оръжие. Владеенето на немски и английски му помогна да установи по-здрави връзки с международната престъпност.
Дрогата и оръжията бяха особено доходни. Богатството му достигна осемцифрена сума в долари. Освен това Жилич влезе в архива на американското Управление за борба с наркотиците, ЦРУ, Разузнавателното управление на МО и ФБР.
Ояли се с незаконно присвоени пари, власт, корупция, показност, разкош и безкрайното подлизурство, на което бяха подложени, хората от обкръжението на Милошевич станаха лениви и самодоволни. Въобразяваха си, че купонът ще продължава вечно. Жилич не се заблуждаваше.
Той избягваше очевидните банки, в които влагаха състоянието си повечето „съдружници“. Почти всичките му приходи отиваха в чужбина, но чрез банки, за които в Сърбия никой не знаеше. И наблюдаваше за първите пукнатини в мазилката. Рано или късно, трезво разсъждаваше Жилич, дори ужасно слабите политици и дипломати на Великобритания и Европейския съюз щяха да разберат какво представлява Милошевич и да обявят „таймаут“. Това се случи заради Косово.
Предимно селскостопанската провинция Косово заедно с Черна гора бе единственото, останало от сръбските владения в югославската федерация. Населението се състоеше от около милион и осемстотин хиляди души, които бяха мюсюлмани, трудно различими от съседните албанци, и двеста хиляди сърби.
Милошевич от десетилетие подлагаше косоварите на гонения, докато се появи Армията за освобождение на Косово. Прилагаше се старата стратегия. Етническата нетърпимост трябваше да доведе до бунт. Правителството щеше да осъди „терористите“ и да прати войска, за да спаси сърбите и „възстанови реда“. Тогава НАТО заяви, че повече няма да търпи това. Милошевич не им повярва. Този път те говореха сериозно.