Етническото прочистване започна през пролетта на 1999-та. То се извършваше главно от окупационната Трета армия с помощта на тайната полиция и паравоенните: Тигрите на Аркан, Момчетата на Франки и Вълците на Зоран. Както се предвиждаше, над един милион косовари избягаха в ужас в Албания и Македония. Така и трябваше. Очакваше се Западът да приеме всички като бежанци. Ала се случи нещо друго. НАТО бомбардира Сърбия.
Белград издържа седемдесет и осем дни. На повърхността местната реакция заклеймяваше НАТО. Но сърбите започнаха да шушукат, че именно побърканият Милошевич им е донесъл това нещастие. Винаги е поучително да наблюдаваш как угасва военната жар, когато падне покривът над главата ти. Жилич чуваше това шушукане.
На 3 юни 1999 г. Милошевич прие условията на Запада. Така поне беше представено. За Жилич това бе безусловна капитулация. Той реши, че е настъпил моментът да изчезне.
Сраженията започнаха. Без да понесе почти никакви жертви от бомбардировките на НАТО в Косово, Трета армия се оттегли с цялото си въоръжение. Съюзниците от Северноатлантическия пакт окупираха провинцията. Останалите сърби започнаха да бягат в Сърбия, пренасяйки гнева си там. И докато пред очите им родината им се разпадаше, гневът им се насочи от НАТО към Милошевич.
Жилич се зае да прехвърля и последните си капитали в чужбина и да приготвя собственото си заминаване. През есента на 1999-та протестите срещу Милошевич се усилиха.
В личен разговор през ноември Жилич помоли диктатора да приеме действителността, да извърши преврат, докато армията още му е вярна, да приключи с всички преструвки за демократичност и да унищожи опозиционните партии. Ала Милошевич вече живееше в собствения си свят, в който популярността му продължаваше да е все така голяма.
Жилич го остави, като за пореден път се удивляваше на това странно явление: когато хората, някога притежавали неограничена власт, започнеха да я губят, те се разпадаха на съставните си части във всяко едно отношение. Смелост, воля, аналитичност, решителност, дори способност за осъзнаване на действителността — всичко това изчезва като пясъчен замък, залят от вълна. До декември Милошевич вече не упражняваше властта — а се беше вкопчил в нея. Жилич приключи приготовленията си.
Състоянието му се равняваше най-малко на петстотин милиона долара и имаше къде да се скрие. Аркан бе мъртъв, екзекутиран заради отделянето си от Милошевич. Главните извършители на етническото прочистване в Босна, Караджич и генерал Младич, свързвани с клането в Сребреница, бяха преследвани като зверове из Република Сръбска, където се бяха укрили. Други вече бяха изправени пред новия военен трибунал в Хага. С Милошевич беше свършено.
На 27 юли 2000 г. той официално насрочи президентски избори за 24 септември. Въпреки масовите изборни фалшификации и отказа да приеме резултата, диктаторът въпреки всичко изгуби. Тълпите щурмуваха парламента и наложиха неговия приемник. Един от първите актове на новия режим бе да извърши разследване на управлението на Милошевич: убийствата, липсващите двайсет милиарда долара.
Бившият тиран се затвори във вилата си в разкошното предградие Дединие. На 1 април 2001 г. президентът Кощуница най-после даде заповед за неговото арестуване.
Ала Зоран Жилич отдавна го нямаше. През януари 2000 той просто изчезна. Не се сбогува, не носеше багаж. Замина, за да започне нов живот в друг свят, където старите му играчки бяха безполезни. Затова ги остави в родината си.
Не взе със себе си нищо и никого, освен свръхпредания си личен телохранител, исполин на име Кулач. След седмица Жилич вече се бе настанил в новото си скривалище, което беше подготвял в продължение на повече от година.
Никой от разузнавателната общност не обърна внимание на неговото заминаване. Освен един тих, потаен американец. Той наблюдаваше новия дом на бандита с огромен интерес.
12.
Монахът
Този сън, все този сън. Не можеше да се избави от него. Нощ след нощ се будеше с викове, мокър от пот, и майка му дотичваше, за да го прегърне и да се опита да го успокои. Той бе загадка и тревога за родителите си, тъй като отказваше да им разкаже кошмара си, ала майка му беше убедена, че до завръщането си от Босна синът й никога не е бил измъчван от такива сънища.
Сънят винаги бе един и същ. Лицето в помията, светъл диск, заобиколен от изпражнения, някои кравешки, други човешки. Крещеше за милост, умоляваше да го оставят жив. Той разбираше английски, както и Жилич, пък и думите „не, не, моля ви, недейте“ бяха напълно ясни.
Ала мъжете с прътовете се смееха и отново го натискаха. И лицето изплуваше, докато Жилич напъха своя прът в отворената му уста и го натисна надолу. Той се будеше, викаше и плачеше, докато майка му го вземеше в прегръдките си, казваше му, че всичко е наред, че си е у дома в Сеняк.