Но той не можеше да признае какво е извършил, в какво е участвал, мислейки си, че е изпълнявал патриотичния си дълг към Сърбия.
Баща му не му съчувстваше толкова и мърмореше, че работел много и имал нужда от сън. През есента на 1995 г. Милан Раяк вече се бе подложил на първия си сеанс при опитен психиатър.
Ходеше два пъти седмично в сивата пететажна психиатрия на улица „Палмотичева“, най-добрата в Белград. Но и лекарите в „Лаза Лазаревич“ не му помогнаха, тъй като не смееше да си признае.
Облекчението, казаха му те, идвало с пречистването, ала до пречистване се стигало с изповед. Милошевич още беше на власт, но далеч по-страшни бяха зверските очи на Зоран Жилич оная сутрин в Баня Лука, когато младежът му каза, че иска да се прибере в Белград. Много по-ужасяващи бяха прошепнатите думи за осакатяване и смърт, ако си отвореше устата.
Баща му беше пълен атеист, израсъл по време на Титовия режим, доживотен слуга на Партията. Ала майка му бе запазила вярата си в Сръбската православна църква. Въпреки подигравките на съпруга и сина й тя всяка сутрин беше ходила на служба. В края на 1995-та Милан започна да я придружава.
И установи, че намира утеха в ритуалите и молитвите, песнопенията и тамяна. Ужасът изчезваше в черквата до футболното игрище, само на три преки от дома им.
През 1996-та той пропадна на сесията в университета и разяреният му, отчаян баща два дни вилня из къщата. Ако новината за следването на сина му не му бе по вкуса, думите на Милан направо го накараха да ахне.
— Не искам да ставам адвокат, татко. Искам да вляза в Църквата.
На Раяк старши му трябваше известно време да се успокои и да се опита да се разбере с променения си син. Духовното поприще поне беше някаква професия. Не носеше богатство, но поне бе уважавана. Човек можеше с вдигната глава да каже: „Синът ми е духовник“.
За да стане свещеник, синът му трябваше години наред да учи, главно в семинария, но Милан имаше други идеи. Той искаше да живее в уединение, при това веднага. Искаше да се замонаши и да се откаже от всичко материално в полза на простичкия живот.
На петнайсет километра югоизточно от Белград откри каквото търсеше: малкия манастир „Свети Стефан“ в селцето Сланци. В него живееха не повече от дванайсет братя под ръководството на игумена. Те работеха на нивите и в плевните на своя чифлик, сами си отглеждаха храна, приемаха дарения от малцината туристи и поклонници, медитираха и се молеха. Имаше дълъг списък с желаещи да постъпят в манастира, който по никакъв начин не можеше да се прескочи.
При срещата с отец Василие се намеси самата съдба. Двамата с Раяк старши смаяно се втренчиха един в друг. Въпреки гъстата черна брада, прошарена със сиви кичури, Раяк позна Горан Томич, с когото преди четирийсет години заедно бяха ходили на училище. Игуменът се съгласи да се срещне със сина му и да обсъди евентуалната му кариера в Църквата.
Надареният с остър интелект игумен усети, че синът на някогашния му съученик е младеж, разкъсван от вътрешни противоречия, които не му дават мира във външния свят. И по-рано бе виждал същото. В момента нямало свободни места за монаси, отбеляза той, ала понякога от града идвали хора на „молитвено уединение“.
През лятото на 1996-та след края на войната в Босна Милан Раяк отиде в Сланци на дълго уединение, за да отглежда домати и краставици, да медитира и да се моли. Сънят престана да го измъчва.
След месец отец Василие ненатрапчиво му предложи да се изповяда и младежът го послуша. На светлината на свещта при олтара, под погледа на Назаретянина той тихо разказа на монаха какво е извършил.
Игуменът трескаво се прекръсти и се помоли: за душата на момчето в помийната яма и за покаяника до него. Той настоя Милан да отиде в полицията и да съобщи за виновниците.
Ала властта на Милошевич бе абсолютна, както и внушеният му от Зоран Жилич ужас. Не можеше да става и дума полицията да вдигне пръст срещу Жилич. От друга страна, изпълнението на обещаното от убиеца отмъщение нямаше да бъде наказано. Затова Милан запази мълчание.
Болката се появи през зимата на 2000-та. Той забеляза, че се усилва с всяко движение на тялото. След два месеца се посъветва с баща си, който предположи, че е някакъв вирус. Въпреки това го прати на изследвания в белградската Обща болница, „Клинички център“.
Белград винаги бе поддържал едни от най-високите медицински стандарти в Европа и Общата болница беше от най-добрите. Проведоха му три серии изследвания и го прегледаха проктолог, уролог и онколог. Накрая професорът, който оглавяваше последното отделение, повика Милан Раяк в кабинета си.