— Струва ми се, че сте послушник, нали? — попита той.
— Да.
— Значи вярвате в Бога?
— Да.
— Понякога ми се ще да вярвах и аз. Уви, не мога. Но сега вие трябва да изпитате волята си. Положението е лошо.
— Моля ви, кажете ми какво ми е.
— Ние го наричаме „колоректален рак“.
— Може ли да се оперира?
— Съжалявам. Не.
— Процесът обратим ли е? Химиотерапия?
— Късно е. Съжалявам, много съжалявам.
Младежът погледна през прозореца. Бе осъден на смърт.
— Колко ми остава, господин професоре?
— Винаги ми задават този въпрос и никога не мога да отговоря. С някои предпазни мерки, грижи, специална диета, радиотерапия… около година. Може би повече, може би по-малко. Не много повече.
Беше март 2001-ва. Милан Раяк се върна в Сланци и поговори с игумена. Той заплака за него като за син, какъвто никога не бе имал.
На 1 април белградската полиция арестува Слободан Милошевич. Зоран Жилич беше изчезнал. По молба на сина си озадаченият баща на Милан използва връзките си в ръководството на полицията, за да потвърди, че най-преуспелият и влиятелен бандит в Югославия просто се е изпарил преди година и живее някъде в чужбина. Влиянието му се бе изпарило заедно с него.
На 2 април 2001 г. Милан Раяк изрови от вещите си една стара визитка. Взе лист хартия и написа писмо, което адресира до Лондон. Всичко бе казано само в един ред.
„Реших да кажа всичко. Готов съм да дам показания.“
Едно денонощие след получаването на писмото три дни по-късно и след незабавен разговор със Стивън Едмънд в Уиндзор, Онтарио, Следотърсача за втори път пристигна в Белград.
Показанията бяха взети на английски в присъствието на заклет преводач и нотариус. Те бяха подписани и заверени от свидетели:
През 1995 г. сръбските младежи бяха свикнали да вярват на онова, което им казват, и аз не правех изключение. Днес може да е ясно, че в Хърватия и Босна, а по-късно и в Косово са извършени ужасни неща, но на нас ни казваха, че жертвите са откъснати сръбски общности в тези някогашни републики, и аз го вярвах. Изобщо не можех да си помисля, че нашите въоръжени сили извършват масови убийства на старци, жени и деца. Само хърватите и босненците вършели такива неща, така ни убеждаваха. Сръбските сили защитавали и спасявали сръбските малцинства.
Когато през април 1995 г. един колега в университета ми каза, че брат му и други заминавали за Босна, за да защитават тамошните сърби, и имали нужда от радист, аз не заподозрях нищо лошо.
Бях служил като радист, но на километри от каквито и да било бойни действия. Съгласих се да се лиша от пролетната си ваканция, за да помогна на своите братя сърби в Босна.
Когато се присъединих към останалите дванайсет, разбрах, че са сурови мъже, обаче го отдадох на факта, че са корави бойци и се укорих, че съм бил толкова глезен и мекушав.
В колоната от четири джипа пътувахме дванайсет души, включително командирът, който дойде при нас в последния момент. Едва тогава научих, че това е Зоран Жилич, за когото бях чувал като опасен, но потаен човек. Пътувахме два дни на север през Република Сръбска и навлязохме в Централна Босна. Стигнахме в Баня Лука и там установихме базата си. Настанихме се в хотел „Босна“, където спяхме, хранехме се и пиехме.
Направихме три патрула на север, изток и запад от Баня Лука, но не открихме нито противници, нито застрашени сръбски села. На 14 май потеглихме на юг по склоновете на Власич. Знаехме, че зад планината се намират Травник и Витез, вражеска територия за нас сърбите.
Привечер пътувахме по една горска пътека, когато се натъкнахме на две момиченца. Жилич слезе и ги заговори. Усмихваше се. Мислех, че се държи мило с тях. Едното му каза името си, Лайла. Не го разбрах. Беше мюсюлманско. Детето бе подписало смъртната си присъда. И смъртната присъда на селото си.
Жилич качи момиченцата на първия джип и те ни заведоха в селото. То се намираше в една горска долина: съвсем малко, двайсетина възрастни и дванайсетина деца, седем къщи, няколко плевника и обори. Когато видях полумесеца на схлупената джамия, разбрах, че са мюсюлмани, но очевидно не представляваха заплаха.
Другите наизскачаха от джиповете и събраха всички жители на селцето. Не подозирах нищо, когато започнаха да претърсват къщите. Бях чувал за мюсюлмански фанатици, муджахидини, от Средна Азия, Иран и Саудитска Арабия, които също вилнееха из Босна и убиваха всеки срещнат сърбин. Може и там да се криеха муджахидини, помислих си.
Когато приключиха с претърсването, Жилич се върна при първия джип и седна на картечницата, монтирана зад предните седалки. Той извика на хората си да се пръснат и откри огън по скупчилите се до обора селяни.