Не вярвах на очите си. Селяните затанцуваха под тежките куршуми. Другите войници откриха огън с автоматите си. Неколцина местни се опитаха да спасят децата си, като се хвърлиха отгоре им. Няколко по-малки деца се измъкнаха между възрастните и се скриха в гората, преди куршумите да ги настигнат. По-късно научих, че са избягали шест.
Призля ми. Вонеше на кръв и вътрешности — в холивудските филми никога не усещаш вонята. Дотогава не бях виждал да умират хора, но това дори не бяха войници или партизани. Беше намерена само една стара пушка, може би за зайци или гарги.
Когато всичко свърши, повечето убийци бяха разочаровани. Не бяха открили алкохол, нищо ценно. Затова подпалиха къщите и плевните. После си тръгнахме и ги оставихме да горят.
Пренощувахме в гората. Мъжете си носеха сливовица и повечето се напиха. И аз се опитах да се напия, обаче повърнах всичко. Легнал в спалния си чувал, аз осъзнах, че съм допуснал ужасна грешка. Хората около мен не бяха патриоти, а бандити, които убиваха за удоволствие.
На другата сутрин продължихме по планинските пътеки, назад към прохода, който щеше да ни изведе при Ваня Лука. По пътя се натъкнахме на чифлика. Той бе сгушен в малка долина в гората. Видях, че в първия джип Жилич се надига от мястото си и вдига ръка, за да спрем. После с жестове ни нареди да угасим двигателите. Шофьорите се подчиниха и настана тишина. Тогава чухме гласовете.
Тихо слязохме от колите, взехме оръжието си и се промъкнахме към края на откритото пространство. На стотина метра оттам двама мъже извеждаха шест деца от един плевник. Мъжете не бяха въоръжени и не носеха униформа. Зад тях чернееше опожарена къща, а отстрани беше спряла нова черна тойота „Ландкрузър“ с надпис „Хлябовете и рибите“ на вратата. Когато ни видяха, двамата зяпнаха. Най-голямото дете, десетинагодишно момиченце, се разплака. Познах го по забрадката. Беше Лайла.
Жилич се приближи към групата с вдигнат пистолет, но никой не се опита да се съпротивлява. Ние се разгърнахме в подкова около пленниците. По-високият мъж заговори на английски и аз познах, че е американец. Жилич също. Другите не знаеха нито дума английски. „Кои сте вие?“ — попита американецът.
Командирът не отговори. Той отиде и разгледа чисто новия ландкрузър. В този момент Лайла се опита да избяга. Един от мъжете понечи да я хване, ала не успя. Жилич се завъртя, извади пистолета си, прицели се, стреля и я улучи в тила. Той се гордееше с точната си стрелба.
Американецът беше на три метра от него. Той направи две крачки, замахна с юмрук и с всички сили удари Жилич отстрани по устата. Даже да бе имал някакъв шанс да се спаси, това беше смъртната му присъда. Жилич бе изненадан, защото никой в Югославия не би посмял да стори такова нещо.
Последваха две абсолютно невероятни секунди. Жилич се строполи на земята със сцепена устна. После шестима от хората му връхлетяха американеца с кубинки, юмруци и приклади. Превърнаха го в кървава каша. Мисля, че щяха да го довършат, ако не се беше намесил командирът. Той се изправи и след като избърса кръвта от устата си, им нареди да престанат.
Американецът беше жив, с разкъсана риза, почервеняло от ритниците тяло, подуто и разранено лице. Под ризата се подаваше закопчаният на кръста му банан. Жилич посочи с ръка и един от войниците го откъсна. Бананът беше пълен със стодоларови банкноти, най-малко десет. Командирът се вторачи в мъжа, който бе дръзнал да го удари.
„Божичко, колко много кръв — каза той. — Имаш нужда от студена баня, приятелю, за да се освежиш.“ И се обърна към хората си. Те се озадачиха от тази привидна загриженост за американеца. Само че Жилич беше забелязал нещо друго наблизо. Помийната яма беше пълна догоре, и с животинска тор, и с човешки изпражнения. Ако годините бяха втвърдили съдържанието й, дъждовете отново го бяха втечнили. По заповед на Жилич хвърлиха американеца в нея.
Навярно шокът от студа го накара да дойде на себе си. Той стъпи върху дъното на ямата и започна да се съпротивлява. Наблизо имаше обор. Оградата беше стара и съборена, но някои дълги пръти още бяха здрави. Мъжете изтръгнаха няколко от тях и започнаха да натискат американеца под повърхността на помията.
Той крещеше за милост всеки път щом лицето му изплуваше. Умоляваше да го пощадят. На шестия-седмия път Жилич също грабна прът и го пъхна в зейналата му уста, избивайки повечето му зъби. После натисна надолу и го държа, докато младежът се удави.
Отдалечих се към дърветата и повърнах наденицата и черния хляб, с които бях закусвал. Искаше ми се да избия всичките, но бяха прекалено много и ме беше страх. Докато повръщах, чух няколко изстрела. Бяха убили другите пет деца и босненския доброволец, който беше завел американеца там. Всички трупове бяха хвърлени в помийната яма. Един от мъжете откри, че надписите „Хлябовете и рибите“ на предните врати на ландкрузъра са лепенки, и лесно ги отлепи.