Когато си тръгнахме, не оставихме никакви следи, освен яркочервените петна от детската кръв по тревата и блясъка на няколко месингови гилзи. Вечерта Зоран Жилич раздели доларите. Даде по сто долара на всеки от нас. Аз отказах да ги взема, но той заяви, че иначе нямало да съм „от неговите момчета“.
Опитах се да се избавя от тях в бара, но той ме видя и изпусна нервите си. На другия ден му казах, че си заминавам за Белград. Той ме заплаши, че ако кажа дори само една дума за онова, на което съм станал свидетел, ще ме намери, ще ме кастрира и после ще ме убие.
Отдавна знаех, че не съм храбрец, и страхът от него ме караше да мълча през всички тези години, дори когато англичанинът дойде да ме разпитва през лятото на 1995 г. Но сега намерих покой и съм готов да свидетелствам пред всеки съд в Холандия или Америка, стига Всемогъщият да ми даде сили да остана жив.
Заклевам се в Него, че казвам истината.
Подписано собственоръчно, Белград, 7 април 2001 г.
Същата вечер Следотърсача прати дълго писмо на Стивън Едмънд в Уиндзор, Онтарио, и получи недвусмислени инструкции:
„Идете където трябва и направете каквото трябва, но намерете внука ми или неговите останки и ги върнете у дома в Джорджтаун, САЩ.“
13.
Ямата
С Дейтънското споразумение от ноември 1995 г. в Босна се бе възцарил мир, ала повече от пет години по-късно раните от войната още не бяха зараснали.
Тази земя никога не е била богата. Това не бе Далматинското крайбрежие, за да привлича туристи, нямаше полезни изкопаеми, а само примитивно земеделие в чифлиците между планините и горите.
Икономическите щети щяха да се възстановяват с години, ала далеч по-страшни бяха социалните поражения. Никой не си въобразяваше, че след по-малко от едно-две поколения сърби, хървати и босненски мюсюлмани ще приемат отново да живеят заедно или поне на няколко километра едни от други, освен в охранявани с оръжие лагери.
Международните институции бълваха обичайните глупости за обединение и възстановяване на взаимното доверие, с което оправдаваха обречените опити за съшиване на непоправимо разкъсаната тъкан, вместо да приемат необходимостта от разделение.
Тези територии се управляваха от върховен представител на Обединените нации, нещо като проконсул с почти абсолютна власт, която се крепеше на войниците от ЮНПРОФОР. Най-неприятната от задачите, изпълнявани от хората, които нямаха време за политически игри, а действително движеха нещата, се падаше на МКИЛ — Международната комисия за изчезнали личности.
Тя се ръководеше с внушителна и ненатрапчива ефикасност от Гордън Бейкън, бивш британски полицай. МКИЛ трябваше да изслушва десетките хиляди роднини на „изчезналите“, да записва техните показания, да търси и ексхумира стотиците жертви на кланета, извършени след 1992 г. След това трябваше да сравнява показанията с тленните останки и да връща костите на роднините за погребение в съответствие с религиозната им вяра или атеистическите им убеждения.
Сравнението не можеше да се извърши без ДНК анализ, но новата методика позволяваше с малко кръв от роднините и парченце кост от трупа категорично да се докаже самоличността на загиналите. Към 2000 г. най-бързата и ефикасна ДНК лаборатория в Европа не се намираше в някоя богата западна столица, а в Сараево, създадена и ръководена с малко средства от Гордън Бейкън. Два дни след като Милан Раяк се беше подписал под показанията си, Следотърсача пристигна в босненския град, за да се срещне с шефа на МКИЛ.
Нямаше нужда да води сърбина със себе си. Раяк бе разкрил, че преди да го убият, босненецът Фадил Сюлейман е казал на убийците си, че чифликът е принадлежал на рода му. Гордън Бейкън прочете показанията на Раяк с интерес, но без да се изненадва.
Беше чел стотици такива, но винаги от малцината оцелели — никога от извършителите и никога не се бе отнасяло за американец. Той разбираше, че най-после може да излезе наяве истината за „Случая Коленсо“. Бейкън се свърза с представителя на МКИЛ за района на Травник и му нареди да окаже пълно съдействие на господин Грейси. Следотърсача пренощува при свой сънародник и на сутринта продължи на север.
До Травник е над два часа път с кола и той стигна в града по обяд. Беше разговарял със Стивън Едмънд и дядото вече бе пратил кръвна проба от Онтарио.