На 11 април групата за ексхумация напусна Травник и се отправи към планината, водена от местен човек. Бяха попитали в джамията и скоро бяха намерили двама души, които бяха познавали Фадил Сюлейман. Единият от тях им бе казал, че знае къде е чифликът в планинската долина. Той пътуваше в първия джип.
Ексхуматорите носеха защитно облекло, противогази, лопати, меки четки, сита и найлонови торбички за веществени доказателства — всичко необходимо за мрачния им занаят.
Чифликът изглеждаше така, както и преди шест години, само че малко по-обрасъл. Никой не бе идвал оттогава — семейство Сюлейман вече не съществуваше.
Лесно намериха помийната яма. Пролетните дъждове не бяха толкова обилни, колкото през 1995 г., и съдържанието на ямата се бе втвърдило в зловонна кал. Ексхуматорите нахлузиха високи ботуши и якета, но миризмата като че ли не ги смущаваше.
Според показанията на Раяк в деня на убийството ямата била пълна догоре, но щом Рики Коленсо беше стъпил на дъното, дълбочината й трябваше да е малко повече от метър и осемдесет. Поради сушата тя бе намаляла с над половин метър.
След като изринаха около метър кал, представителят на МКИЛ нареди на хората си да оставят лопатите и да продължат с шпакли. Един час по-късно стигнаха до първите кости и след още час работа със стъргалки и меки четки разкриха останките от клането.
До дъното на ямата не беше достигал въздух, затова нямаше червеи. Разлагането бе резултат единствено на ензими и бацили.
Бяха изчезнали всички меки тъкани и когато го избърсаха с мокра кърпа, първият череп се белна под яркото слънце. Имаше парчета кожа от обувките и коланите на двамата мъже, орнаментирана тока от колан, определено американска, плюс метални капси от дънки и копчета от дънково яке.
Единият от мъжете, които бяха застанали на колене в ямата, извика и подаде на колегите си горе часовник. Седемдесетте месеца не бяха изтрили надписа на гърба: „На Рики от мама по случай завършването му. 1994“.
Всички деца бяха потънали едно върху друго. Времето и разложението бяха превърнали шестте трупа в купчина кости, но големината на скелетите показваше кои са.
Сюлейман също бе хвърлен там. Неговият скелет лежеше по гръб с разперени ръце и крака, както беше потънал трупът. Неговият приятел се изправи, погледна в ямата и се помоли на аллах. Той потвърди, че някогашният му съученик е бил висок около метър седемдесет и осем.
Осмият скелет принадлежеше на едър човек, над метър осемдесет и два. Той лежеше настрани, сякаш умиращото момче се е опитало да пропълзи в мрака до стената на ямата. Намериха часовника и токата от колан сред неговите кости. Когато извадиха черепа, предните зъби бяха избити, както предполагаха показанията на Раяк.
По залез слънце прибраха и последната костичка. Двамата възрастни бяха в отделни чували, децата бяха в един общ — шестте малки скелета можеха да се разделят и преподредят в градската морга.
Следотърсача отиде да пренощува във Витез. Британската армия отдавна я нямаше, но той се настани в един пансион, който знаеше отпреди. На сутринта се върна в представителството на МКИЛ в Травник.
От Сараево Гордън Бейкън разреши на местния си човек да предаде останките на Рики Коленсо на майор Грейси, за да ги пренесе до столицата.
Кръвната проба от Онтарио бе пристигнала. ДНК тестовете бяха направени за поразително краткия срок от два дни. Шефът на МКИЛ в Сараево потвърди, че скелетът наистина принадлежи на Ричард Коленсо от Джорджтаун, САЩ. Трябваше му официално разрешение от най-близкия роднина, за да повери останките на грижите на Филип Грейси от Андоувър, Хемпшир, Великобритания. Разрешението се получи след още два дни.
Междувременно по инструкция от Онтарио Следотърсача купи ковчег от най-добрата погребална агенция в Сараево. Агентът попълни скелета с други материали, за да придаде тежест и балансираност на ковчега, сякаш вътре наистина има труп. После го запечатаха завинаги.
На 15 април груманът на канадския магнат докара пълномощно писмо. Следотърсача предаде ковчега и дебелата папка с документи на капитана и се прибра у дома в зелените английски поля.
Вечерта на 16 април Стивън Едмънд посрещна самолета си на вашингтонското летище „Дълес“. Ковчегът бе откаран с катафалка до един траурен дом, докато уредят погребението.
Католическата церемония се проведе на 18-ти на изключително скъпото гробище „Оук Хил“ на Ар Стрийт в северозападен Джорджтаун. Майката на момчето Ани Коленсо, по баща Едмънд, се подпираше на съпруга си и тихо плачеше. Професор Коленсо бършеше очи и час по час се озърташе към тъст си, сякаш не знаеше какво да прави и търсеше напътствия.