Осемдесет и една годишният канадец стоеше от отсрещната страна на гроба и в тъмния си костюм приличаше на колона от собствената си пентландитова руда. Той се взираше, без да мига, в ковчега на внука си. Не бе показал доклада на Следотърсача и показанията на Милан Раяк нито на дъщеря си, нито на зет си.
Те знаеха само, че се е появил закъснял свидетел, който си спомнил, че е видял черния ландкрузър в една долина. В резултат открили двата трупа. Но трябваше да признае, че са били убити и погребани. Нямаше как иначе да обясни шестгодишното закъснение.
Службата свърши и опечалените се оттеглиха, за да оставят гробарите да си свършат работата. Госпожа Коленсо се втурна към баща си, прегърна го и притисна лице към ризата му. Той я погледна и нежно я погали по главата, също като някога, когато беше момиченце и нещо я бе уплашило.
— Татко, искам да заловят човека, който е извършил това с момчето ми. Не да го убият бързо и чисто. Искам всяка сутрин през остатъка от живота си да се буди в затвора и да знае, че е там, че никога няма да излезе. Искам да знае, че е заради хладнокръвното убийство на моето дете.
Старецът вече беше решил.
— Може да се преселя в рая, но може да ида и в ада — изсумтя той. — И ако трябва, ще ида.
Магнатът я пусна, кимна на професора и се запъти към лимузината си. Докато шофьорът се спускаше по склона към портала на Ар Стрийт, Стивън Едмънд вдигна телефона от пулта и набра някакъв номер. Някъде в Капитолия отговори секретарка.
— Свържете ме със сенатор Питър Лукас — каза той.
Когато му съобщиха кой го търси, лицето на сенатора от Ню Хемпшир грейна. Приятелствата, родени в разгара на войната, траят час или цял живот. Бяха изтекли трийсет и шест години, откакто Стивън Едмънд и Питър Лукас бяха седели на една английска морава и бяха плакали за младежите от своите страни, които никога нямаше да се завърнат у дома. Ала приятелството им бе устояло на времето и двамата бяха като братя.
Всеки от тях знаеше, че ако го помолят, ще направи всичко за приятеля си. И сега канадецът щеше да помоли точно за това.
Един от аспектите на гения на Франклин Делано Рузвелт бе това, че макар и убеден демократ, той винаги беше използвал способните хора, независимо от партийната им принадлежност. Точно след Пърл Харбър президентът бе повикал един консервативен републиканец от бейзболен мач и му беше предложил да създаде Служба за стратегически услуги.
Този човек беше генерал Уилям Донован, Дивия Бил, син на ирландски емигранти, командир на Шейсет и девети полк на Западния фронт през Първата световна война. По-късно като опитен правист той бе станал заместник-министър на правосъдието в администрацията на Хърбърт Хувър, после дълги години беше работил като адвокат на Уолстрийт. Рузвелт не се бе интересувал от неговите юридически способности, а беше имал нужда от неговата войнственост, за да създаде първото външно разузнаване на САЩ и първите американски спецчасти.
Старият воин без колебание бе събрал група интелигентни младежи с много връзки. Сред тях бяха Артър Шлезинджър, Дейвид Брус и Хенри Хайд, които щяха да се издигнат и да заемат високи постове.
По онова време Питър Лукас, израснал в богатство между Манхатън и Лонг Айлънд, беше второкурсник в Принстън и в деня на Пърл Харбър реши, че също иска да отиде на война. Баща му категорично му забрани.
През февруари 1942-ра младежът наруши заповедта на баща си и напусна колежа, изгубил всякакво желание за следване. Той започна да търси работа, която да му харесва, и известно време се забавлява с идеята да стане летец изтребител. След като взе няколко частни урока по пилотиране, установи, че постоянно му става лошо.
През юни 1942 г. беше създадена ОСС. Питър Лукас незабавно се кандидатира и го приеха. Във фантазиите си той се виждаше с начернено лице да скача с парашут през нощта в немския тил. Вместо това присъства на много коктейли. Генерал Донован искаше първокласен адютант, ефикасен и изискан.
Отблизо проследи приготовленията за десантите в Сицилия и Салерно, в които участваха много агенти от ОСС. Лукас умоляваше да го включат в действията. Търпение, гласеше отговорът. Все едно да заведеш малко момче в сладкарница и да го затвориш в стъклена витрина. Можеше да гледа, но не и да пипа.
Накрая се изправи пред генерала с директен ултиматум.
— Или ще се бия под ваше командване, или напускам и постъпвам във военновъздушните сили.
Никой не поставяше ултиматуми на Дивия Бил Донован, ала той се втренчи в младия мъж и може би видя в него нещо от себе си преди четвърт век.