— Ще направиш и двете, само че в обратна последователност — отговори генералът.
С подкрепата на Донован всички врати бяха отворени. Питър Лукас захвърли цивилния костюм и отиде във Форт Бенинг, за да привлече вниманието със светкавичното си издигане до лейтенант от военновъздушните сили.
Той пропусна десанта в Нормандия, тъй като още беше в парашутистката школа. Когато завърши, Лукас се върна при генерал Донован.
— Вие ми обещахте — каза той.
И получи своя скок с начернено лице в една студена есенна нощ над планината в немския тил в Северна Италия. Там се натъкна на италиански партизани, които бяха всеотдайни комунисти, и британски спецчасти, които изглеждаха прекалено пасивни, за да са отдадени на каквото и да е.
След две седмици научи, че пасивността е била само театър. В Джедбъргската група, към която се бе присъединил, участваха едни от най-опитните и хладнокръвни убийци през войната.
Той оцеля през ледената зима на 1944-та в планината и остана невредим почти до самия край на войната. През март 1945-та обаче заедно с още петима души се натъкнаха на изостанал отряд есесовци, за чието присъствие в района не подозираха. По време на престрелката го раниха с шмайзер в лявата ръка и рамо.
Намираха се на километри от всякакви населени места, нямаха морфин и изтече цяла мъчителна седмица, докато се доберат до британска бойна част. Оперираха го на място, упоен го качиха на самолет и го дозакърпиха в една лондонска болница.
След като го изписаха, го пратиха в санаториум на съсекския бряг. Там го настаниха в една стая с канадски пилот изтребител с два счупени крака. Играеха шах, за да убият дългите часове.
След завръщането му в родината светът беше негов. Постъпи в бащината си фирма на Уолстрийт, впоследствие я пое, превърна се във финансов магнат и на шейсетгодишна възраст се кандидатира на изборите. През април 2001-ва караше четвърти последен мандат като републикански сенатор от Ню Хемпшир и съвсем наскоро бе доживял да изберат републиканец за президент.
Когато чу кой го търси, Лукас каза на секретарката си да задържа всички други обаждания. Гласът му изкънтя в лимузината на петнайсет километра оттам.
— Радвам се да те чуя, Стив. Къде си?
— Във Вашингтон. Трябва да се срещнем, Питър. Сериозно е.
Усетил настроението му, сенаторът изостави жизнерадостния си тон.
— Разбира се, приятел. Ще ми обясниш ли?
— На обяд. Ще го вместиш ли в програмата си?
— Ще се постарая. В „Хей Адамс“. Питай за обичайната ми ъглова маса. Там е тихо. В един часа.
Срещнаха се, когато сенаторът влезе във фоайето. Канадецът го чакаше там.
— Гласът ти беше сериозен, Стив. Проблем ли има?
— Идвам направо от погребение в Джорджтаун. Погребах единствения си внук.
Санаторът се сепна и лицето му се сбърчи от споделена болка.
— Господи, стари приятелю, много съжалявам. Болест ли? Или злополука?
— Хайде да поговорим на масата. Искам да прочетеш нещо.
Когато се настаниха, канадецът отговори на въпроса на приятеля си.
— Убили са го. Хладнокръвно. Не, не тук, и не сега. Преди шест години. В Босна.
Той накратко разказа за възрастта на момчето, желанието му да помогне на босненците, премеждията му в югославските градове и Травник, пътуването му заедно с преводача до планинския чифлик. После му даде показанията на Раяк.
Донесоха сухото им мартини. Сенаторът си поръча пушена сьомга, черен хляб, ледено морсо. Едмънд кимна с глава: същото.
Лукас бе свикнал да чете бързо, но по средата на доклада тихо подсвирна и забави темпото.
Докато той човъркаше сьомгата и дочиташе последните страници, Стив Едмънд се огледа наоколо. Приятелят му беше направил добър избор: масата се намираше зад рояла, уединена в ъгъл до прозорец, през който се виждаше част от Белия дом. Заведението бе уникално — по-скоро приличаше на къща, разположена сред имение от XVIII в., отколкото ресторант в центъра на оживена столица.
Сенатор Лукас вдигна глава.
— Не знам какво да кажа, Стив. Струва ми се, че не съм чел по-ужасен документ. Какво искаш да направя?
Сервитьорът вдигна чиниите и донесе черно кафе със стар арманяк. Двамата мълчаха, докато младежът се отдалечи.
Стив Едмънд сведе очи към отпуснатите им върху бялата покривка ръце. Ръце на старци с дебели пръсти, покрити с изпъкнали вени и петна. Ръце, които бяха пилотирали изтребител право срещу ято немски бомбардировачи, ръце, които бяха изпразвали карабина в пълна с есесовци кръчма край Болзано, ръце, които бяха водили сражения, бяха милвали жени, бяха държали новородените си деца, бяха подписвали чекове, бяха градили състояния, бяха влияли върху политика, бяха променяли света. Някога.