Питър Лукас проследи погледа на приятеля си и прочете мислите му.
— Да, стари сме. Но още не сме мъртви. Какво искаш да направя?
— Навярно бихме могли да извършим едно последно добро дело. Внукът ми беше американски гражданин. САЩ има право да иска екстрадицията на това чудовище, независимо къде се намира. За да се изправи на съд за предумишлено убийство. Това означава министерството на правосъдието. И държавния департамент. Те трябва да упражнят натиск върху правителството, което е приело оная свиня. Ще се заемеш ли?
— Ако това вашингтонско правителство не може да ти даде справедливост, приятелю, никой няма да може.
Той вдигна чаша.
— Едно последно добро дело.
Ала грешеше.
14.
Бащата
Това обикновено семейно скарване трябваше да свърши с целувка и сдобряване.
Ала скандалът избухна между пламенна дъщеря с италианска кръв и упорит баща.
През лятото на 1991-ва Аманда Джейн Декстър беше поразителна шестнайсетгодишна хубавица. Неаполските гени на семейство Мароци й бяха дали фигура, която можеше да накара епископ да пробие с крак дупка във витраж. Русият англосаксонски род на Декстър й бе завещал лице като на младата Бардо. Местните момчетии постоянно я задиряха и баща й трябваше да го приеме. Обаче не харесваше Емилио.
Нямаше нищо против латиноамериканците, но в Емилио имаше нещо лукаво и плитко, дори хищно и жестоко зад донжуановската му външност. Ала Аманда Джейн бе лудо влюбена в него.
Случи се през дългата лятна ваканция. Емилио предложи да я заведе на море. И подкрепи предложението си с убедителни аргументи. Щяло да има и други младежи, възрастни, които да ги наглеждат, плажни спортове, чист въздух и ободрителния дъх на Атлантика. Но когато Кал Декстър се опита да срещне погледа му, Емилио извърна очи. Инстинктът му подсказваше, че нещо не е наред. И бащата не се съгласи.
Седмица по-късно тя избяга. Остави писмо, в което им пишеше да не се безпокоели, всичко щяло да е наред, обаче вече била жена и не желаела да се отнасят с нея като дете. Никога нямало да се върне.
Ваканцията свърши. Нея още я нямаше. Майката, която беше одобрила молбата й, твърде късно се вслуша в мъжа си. Нямаха адрес, не знаеха нищо за Емилио, нямаха представа какви са родителите му. Адресът му в Бронкс се оказа стая под наем. Номерът на колата му бе от Вирджиния, но след като провери в Ричмънд, Декстър установи, че е била купена в брой през юли. А фамилното име Гонзалес беше често срещано като Смит.
Чрез свои познати Кал Декстър се свърза с един старши сержант от Бюрото за изчезнали личности в нюйоркската полиция. Полицаят го изслуша със съчувствие, но и с примирение.
— В наше време шестнайсетгодишните са големи хора — водят полов живот, ходят заедно на почивка, задомяват се…
Полицията можела само да разпрати предупреждения, в случай че има свидетелства за заплаха, принуда, насилствено отвеждане от дома на родителите, злоупотреба с наркотици и така нататък.
Декстър трябваше да признае, че Аманда Джейн е оставила съобщение на телефонния им секретар. По време, когато бе знаела, че баща й е на работа, а майка й не си е вкъщи.
Казваше, че била добре, много щастлива и не бивало да се тревожат. Имала свой живот и го харесвала. Щяла да се свърже с тях, когато дойдело времето.
Кал Декстър проследи обаждането. Идваше от мобилен телефон с предплатена СИМ карта и не можеше да се стигне до собственика. Той пусна записа на сержанта и полицаят сви рамене. Подобно на всяко Бюро за изчезнали личности във всяко полицейско управление в Щатите, човекът беше претрупан с работа. Този случай не бе извънреден.
Дойде Коледа, ала празниците минаха в мрачна атмосфера. Първите в дома на Декстърови от шестнайсет години без дъщеря им.
Трупа откри случаен минувач, който правеше утринния си крос. Казваше се Хю Лампорт, имаше малка консултантска компания, специализирана в информационните технологии и беше почтен гражданин, който се опитваше да поддържа физическата си форма. За него това означаваше петкилометров крос всяка сутрин в шест и половина, включително в мрачни утрини като на 18 февруари 1992-ра.
Тичаше по тревата край Индиън Ривър Роуд във Вирджиния Бийч, където живееше. Тревата щадеше глезените му, за разлика от бетона и асфалта. Ала когато стигна до един канал, имаше избор. Да прекоси по бетонното мостче или да прескочи канала. Реши да го прескочи.
И в този момент забеляза нещо под себе си, нещо светло в сумрака преди разсъмване. След като се приземи на отсрещния бряг, той се обърна и се втренчи в канавката. Тя лежеше в странната неестествена поза на смъртта, наполовина потънала под водата.