Посетителят не изглеждаше нищо особено в сравнение с мускулестия бивш бейзболист. Той застана пред бюрото и попита:
— Помните ли момичето, което е било принудено да взима наркотици и да проституира, било е изнасилвано и преди четири седмици е било пребито до смърт? Аз съм баща му.
Сержантът си спомни. Той се изправи и протегна ръка. После я отдръпна. Разгневените, изпълнени с желание за мъст граждани получаваха неговото съчувствие и нищо повече. Те бяха досадни за всеки полицай и понякога можеха да са опасни.
— Съжалявам, господине. Уверявам ви, че правим всичко възможно…
— Спокойно, сержант. Просто искам да ви съобщя нещо. После ще ви оставя на мира.
— Разбирам чувствата ви, господин Декстър, но не съм в положение…
Посетителят бръкна в десния джоб на сакото си и извади нещо. Нима на пропуска не го бяха проверили? Може би имаше оръжие? Пистолетът на сержанта се намираше в чекмеджето на бюрото му на три метра от него.
— Какво правите, господине?
— Оставям няколко парчета метал на бюрото ви, сержант Остин.
Полицаят беше служил в армията, тъй като бяха приблизително на еднаква възраст, но никога не бе напускал Щатите. Той зяпна двете Сребърни звезди, трите Бронзови звезди, Медала за достойна служба и четирите Пурпурни сърца. Никога не бе виждал толкова награди.
— Далеч оттук и много отдавна платих за правото да знам кой е убил детето ми. Купих това право със собствената си кръв. Дължите ми това име, господин Остин.
Младши детективът отиде до прозореца и погледна към Норфолк. Това не беше редно, категорично. Можеше да му струва службата в полицията.
— Мадеро. Бенямин Мадеро или „Бени“. Имаше банда от латиноамериканци. Много агресивни, много жестоки.
— Благодаря ви — отвърна мъжът зад него и си събра парчетата метал.
— Но в случай че си мислите да го посетите, закъснели сте. И аз закъснях. Всички закъсняхме. Няма го. Върнал се е в родната си Панама. Знам, че го е извършил той, обаче нямам достатъчно доказателства, за да го изправя пред съда.
Една ръка отвори вратата на магазинчето за азиатско изкуство на Двайсет и осма улица в Манхатън. Разлюляното звънче съобщи за влизането на клиент.
Посетителят плъзна поглед по лавиците, отрупани с нефрит, камък и порцелан, слонова кост и керамика, слонове и полубожества, украшения за стена, пергаменти и безбройни статуетки на Буда. В дъното на магазина се появи една фигура.
— Трябва да се преобразя — заяви Калвин Декстър.
Бяха изтекли четиринайсет години, откакто бе дарил нов живот на бившия боец от Виетконг и жена му. Азиатецът не се поколеба нито за миг. Той наклони глава.
— Разбира се. Елате с мен, моля.
Беше 15 март 1992 г.
15.
Решението
Рибарската моторница „Чикита“ напусна кея на курортното пристанище Голфито точно преди изгрев слънце и се отправи към открито море.
На руля стоеше собственикът и капитан на моторницата Педро Ариас и даже да имаше резерви към американския си клиент, той ги пазеше за себе си.
Мъжът се беше появил предишния ден на мотоциклет с местен костарикански номер. Бе го купил на старо, но в отлично състояние на север по Панамериканската магистрала в Палмар Норте, където туристът беше пристигнал със самолет от Сан Хосе.
Той се бе разходил по кея и беше разгледал пристаналите рибарски корабчета, преди да избере едно от тях. Заключил мотоциклета си с верига за един недалечен стълб и преметнал раница през рамо, американецът приличаше на поостарял стопаджия.
Ала в пачката долари, която остави на масата в каютата, нямаше нищо стопаджийско. За такива пари се хващаше много риба.
Само че мъжът не искаше да лови риба и затова когато „Чикита“ се отдалечи от сушата при Пунта Воладера и навлезе в Голфо Дулче, всички прътове бяха подредени на покрива на каютата. Ариас установи курс на юг покрай отдалечения на един час Пунто Банко.
Действителната цел на грингото обясняваше двата пластмасови бидона допълнително гориво, завързани за рибарската палуба на кърмата. Той искаше да излезе от костарикански териториални води, да заобиколи носа при Пунта Бурика и да отиде в Панама.
Обяснението, че семейството му било на почивка в Панама Сити и той искал да „разгледа панамското крайбрежие“ се стори на Педро Ариас също толкова реално, колкото разпръскващата се под лъчите на изгряващото слънце морска мъгла.