— Не, тъкмо това е въпросът — отвърна старият ветеран. — Говореше се, че той не ги убива. Отвличал ги, похищавал ги, връщал ги. Обаче как се казваше, по дяволите?
— Може да е важно — отбеляза Флеминг.
— Той бил ужасно потаен. Моят предшественик се опитал да го идентифицира. Пратил човек под прикритие, който се престорил на клиент. Обаче оня надушил номера, извинил се, напуснал срещата и изчезнал.
— Защо просто не си е признал, за да излезе начисто? — попита заместник-директорът. — Щом не е наемен убиец…
— Сигурно е смятал, че тъй като действа в чужбина, а Бюрото не обича наемници на своя територия, ще искаме да го заловим. И предполагам, че е имал право. Затова е запазил самоличността си в тайна. Така и не успях да го открия.
— Агентът трябва да е подал рапорт.
— А, да. Такава е процедурата. Сигурно под кодовото име на онзи човек. Сетих се. Отмъстител. Потърси на „Отмъстител“. Виж какво ще намериш.
Компютърът не даде много информация. В малките обяви на някакво специализирано списание за аероплани се пускала реклама, единственият начин за установяване на връзка с ловеца на хора. Измислили версия, уговорили среща.
Ловецът на хора настоял да седи в плътна сянка зад ярка лампа, която светела пред него. Агентът съобщаваше, че онзи бил среден на ръст, слаб, сигурно най-много седемдесетина килограма. Не видял лицето му и след три минути човекът заподозрял нещо. Пресегнал се, изключил лампата и когато агентът престанал да премигва, другия вече го нямало.
Агентът съобщаваше само, че дланта на ловеца на хора лежала върху масата помежду им. Левият му ръкав се вдигнал и на предлакътницата се показала татуировка. Нещо като плъх, ухилен през рамо, показвайки на зрителя задника си.
Всичко това не представляваше абсолютно никакъв интерес за сенатор Лукас и неговия канадски приятел. Ала Колин Флеминг смяташе, че най-малкото, което може да направи, е да съобщи кодовото име и начина за връзка. Шансът бе едно на сто, но не разполагаха с нищо друго.
След три дни в офиса си в Онтарио Стивън Едмънд отвори писмото от своя приятел във Вашингтон. Вече беше научил за резултата от проверката на шестте разузнавателни служби и почти бе изгубил надежда.
Той прочете писмото и се намръщи. Беше мислил, че могъщите Съединени щати ще използват влиянието си, за да настоят пред някое чуждо правителство да им предаде убиеца, че ще му сложат белезници на китките и ще го доведат в САЩ.
Изобщо не му бе хрумвало, че е закъснял, че Жилич просто е изчезнал, че вашингтонските служби просто не знаят къде е и затова не са в състояние да направят нищо.
Магнатът мисли десет минути, сви рамене и натисна интеркома.
— Джийн, искам да пусна обява в едно американско специализирано списание. Ще трябва да го потърсиш. Никога не съм чувал за него. Казва се „Винтидж Еърплейн“. Да, ето текста. „Търси се «ОТМЪСТИТЕЛ». Сериозна оферта. Без таван за цената. Моля, обадете се.“ После прибави номерата на мобилния и личния ми телефон. Разбра ли?
Запитването бяха получили двайсет и шестима души от американските разузнавателни служби. Всички бяха отговорили, че не знаят къде се намира Зоран Жилич.
Един от тях беше излъгал.
Част втора
17.
Снимката
След опита на ФБР да го идентифицира преди шест години Декстър бе решил, че няма нужда от лични срещи. Вместо това изгради няколко защитни стени, за да скрие местонахождението и самоличността си.
Една от тях беше малък апартамент в Ню Йорк, но не в Бронкс, където можеше да го познаят. Нае го мебелиран, плащаше на четиримесечие, точно като часовник и винаги в брой. Така не привличаше вниманието на властите.
Освен това използваше мобилни телефони само с предплатени СИМ карти. Купуваше ги в големи количества от друг щат, използваше ги веднъж-дваж и ги хвърляше в Ийст Ривър. Въпреки техниката си за подслушване и проследяване на телефонни разговори дори АНС не може да се добере до притежателя на такъв мобифон, нито да насочи полицията към местонахождението му, ако той е в движение, разговаря кратко и после изхвърля устройството.
Друг трик е добрата стара телефонна кабина. Набираните от нея номера могат да се проследят, естествено, но те са толкова много милиони, че ако не бъде набелязана конкретна кабина или група кабини, почти не е възможно да се засече даден разговор, да се разпознае издирваният човек и да се установи местонахождението му.
Накрая Декстър използваше толкова оплюваните пощи на САЩ, като писмата му се пращаха до един невинен корейски плод-зеленчук на две преки от апартамента му в Ню Йорк. Това нямаше да го защити, ако поставеха под наблюдение писмото или магазина, но нямаше никакви основания за това.