Той се свърза с подателя на обявата на посочения мобилен телефон. Обади се от един от мобифоните си за еднократна употреба, при това навлезе доста навътре в Ню Джърси.
Стивън Едмънд веднага се представи и с пет изречения му разказа какво се е случило с внука му. Отмъстителя му благодари и затвори.
В САЩ има няколко грамадни библиотеки за вестникарски материали и най-известните са библиотеките на „Ню Йорк Таймс“, „Уошингтън Поуст“ и Лексис Нексис. Той използва третата, влезе в нюйоркската й база данни и плати в брой.
Имаше достатъчно данни, потвърждаващи самоличността на Стивън Едмънд. В „Торонто Стар“ намери две статии за изчезването на внука му, студент, доброволец в Босна. Изглежда, случаят беше истински.
Декстър повторно се обади на канадеца и му продиктува условията си: значителни оперативни разходи, хонорар, който трябва да се преведе на банкова сметка, и премия при предаване на Жилич под американска юрисдикция, която няма да се изплати в случай на неуспех.
— Това са много пари за човек, когото не съм виждал и очевидно никога няма да видя. Може да ги вземете и да изчезнете — отбеляза канадецът.
— А вие, господине, можете пак да се обърнете към американските власти, от които, предполагам, вече сте искали помощ.
Последва кратко мълчание.
— Добре, къде да пратя парите?
Декстър му продиктува номер на банкова сметка на Кайманите и нюйоркски пощенски адрес.
— Превеждате парите на сметката и пращате абсолютно всички събрани материали на адреса — каза той и затвори.
Карибската банка щеше да прехвърли парите през десетина различни сметки в компютърната си система, но също щеше да открие кредитна сметка в една нюйоркска банка. Тя щеше да е на името на холандски гражданин, който щеше да се представи с идеален холандски паспорт.
След три дни в един корейски плод-зеленчук в Бруклин се получи папка в дебел плик. Получателят господин Армитидж отиде да си я вземе. Вътре имаше ксерокопие на целия доклад на Следотърсача от 1995 г. и допълнението от пролетта на 2001-ва, плюс признанията на Милан Раяк. На канадеца не бяха показали нито едно от досиетата на Зоран Жилич в архивите на различните американски разузнавателни служби, затова той не знаеше много за сърбина. Най-лошото беше, че нямаше снимка.
Декстър се върна към архивите на медиите, които днес са основен източник за всеки, интересуващ се от най-нова история. Едва ли съществуват събития и личности, направили някакво впечатление, за които да не е писал журналист или да не са били заснети от фотограф. Ала Зоран Жилич почти бе успял.
За разлика от жадния за слава Желко Разнатович — Аркан, Жилич се беше ужасявал от фотографирането и очевидно бе правил всичко възможно, за да избягва всякаква публичност. В това отношение той приличаше на някои палестински терористи като Сабри ал Бана, известен като Абу Нидал.
Декстър се натъкна на един по-голям материал в „Нюзуик“, който датираше от войната в Босна и разказваше за всички сръбски така наречени „командири“, ала за Жилич се споменаваше само мимоходом, сигурно поради липса на данни.
Имаше само две снимки, едната от коктейл, очевидно уголемена, което я правеше малко мъглява. На втората беше фотографиран юноша — тя бе от архива на белградската полиция и явно датираше от времето на уличните банди в Земун. Така или иначе, човек можеше да го подмине на улицата, без да го познае.
Англичанинът — Следотърсача — споменаваше за частна детективска агенция в Белград. Войната вече беше свършила, Милошевич си бе отишъл. Югославската столица, в която Жилич беше роден и отраснал и от която бе изчезнал, изглеждаше най-подходящата отправна точка. Декстър взе полет от Ню Йорк за Виена и оттам за Белград и се настани в хотел „Хаят“. От прозореца му на десетия етаж се виждаше почти целият опустошен балкански град. На по-малко от километър се издигаше хотелът, в чието фоайе бяха убили Разнатович, въпреки многобройните му телохранители.
Декстър се качи на такси до детективска агенция „Чандлър“, все още собственост на Драган Стоич, почитателя на Филип Марлоу. Американецът се представи за журналист, който пишел биография на Разнатович за „Ню Йоркър“. Стоич кимна и изсумтя.
— Всеки го знае. Ожени се за поппевица, супер гадже. Какво искате от мен?
— Всъщност аз имам почти всички материали, които ми трябват за статията — отвърна Декстър, чийто американски паспорт го представяше за Алфред Барнс. — Но трябва да спомена за едно нещо. За един някогашен съвременник на Аркан в Белград. Някой си Зоран Жилич.