Стоич тежко изпъшка.
— Виж, това е доста трудно — каза детективът. — Той не обичаше да пишат за него, да го снимат и даже да го обсъждат. Хората, които го безпокояха по този повод, получаваха… визита. Няма почти никаква информация.
— Разбирам. Коя е най-добрата белградска база данни за вестникарски материали?
— Има само една. Казва се ВИП, офисът й се намира във Врачар и главен редактор е Славко Маркович.
Декстър се изправи.
— Това ли е всичко? — попита балканският Марлоу. — За толкова не си струва да ви взимам пари.
Американецът извади стодоларова банкнота и я остави на бюрото.
— Всяка информация си има цена, господин Стоич. Даже едно име и адрес.
С друго такси отиде в агенция ВИП. Господин Маркович беше на обяд, затова Декстър намери малко ресторантче и си поръча лек обяд и чаша местно червено вино.
Маркович отговори също толкова песимистично, колкото детектива. Но провери в база данните на агенцията, за да види с какво разполагат.
— Само един материал, при това случайно е на английски — съобщи той.
Беше статията в „Нюзуик“ от времето на войната в Босна.
— Само това ли е? — попита Декстър. — Този човек е бил влиятелна, известна личност. Не може да няма нито следа от него.
— Точно това е проблемът — поясни Маркович. — Той наистина беше влиятелен и известен. И жесток. Изглежда, че преди да замине, е унищожил всичките си следи. Полицейски досиета, съдебни документи, държавна телевизия, медии, всичко. Роднини, съученици, бивши колеги, никой не желае да говори за него. Предупредени са. Човек без лице — това е той.
— Помните ли кога за последен път са се опитвали да пишат нещо за него?
Маркович се замисли.
— Сега се сещам, че съм чувал за такова нещо. Но без резултат. След падането на Милошевич и изчезването на Жилич някой се опитал да напише материал, обаче го отхвърлили.
— В кое издание?
— В едно белградско списание, „Огледало“.
„Огледало“ още съществуваше и негов главен редактор продължаваше да е Вук Кобач. Въпреки че в този ден печатаха поредния брой, той се съгласи да отдели няколко минути на американеца. Когато чу въпроса, въодушевлението му се изпари.
— Ще ми се никога да не бях чувал за оня главорез — отвърна журналистът.
— Защо, какво е станало?
— Имаше едно младо момче, симпатяга. Кипеше от желание за работа. Искаше да постъпи при нас. Нямах свободни места, но то ме помоли да му дам шанс. Затова му възложих задача. Казваше се Петрович. Сречко Петрович. Беше само на двайсет и две, нещастникът.
— Какво стана с него?
— Прегазиха го, това стана. Паркирал срещу блока, в който живееше с майка си, и тръгнал да пресича. Иззад ъгъла се появил мерцедес и го прегазил.
— Нехаен шофьор.
— Прекалено нехаен. Успял да го прегази два пъти. После изчезнал.
— Обезсърчаващо.
— И упорито. Даже от изгнание продължава да поръчва и плаща за извършване на удари в Белград.
— Имате ли адреса на майката?
— Почакайте. Пратихме венец. Трябва да е било на техния адрес.
Той го намери и се сбогува с посетителя си.
— Един последен въпрос — каза Декстър. — Кога се случи всичко това?
— Преди шест месеца. Точно след Нова година. Един съвет, господин Барнс. Пишете само за Аркан. Той е мъртъв. Оставете Жилич на мира. Той ще ви убие. Извинете ме, днес печатаме списанието.
Адресът бе в Нови Белград, блок 23. Американецът намери Нови Белград на картата, която беше купил от хотелската книжарница. Това бе доста мрачен квартал, в който се намираше самият хотел, разположен на полуострова между Сава и Дунав.
През комунистическите години за работниците бяха строени огромни високи жилищни блокове. Те бяха заемали празните места в Нови Белград, исполински бетонни кошери, състоящи се от мънички апартаменти с врати към открит коридор, брулен от природните стихии.
Някои се бяха запазили повече от други. Зависеше от благоденствието на обитателите и поддръжката. Блок 23 представляваше гъмжащо от хлебарки бунище. Госпожа Петрович живееше на деветия етаж и асансьорът не работеше. Декстър можеше да ги вземе на бегом, но се чудеше как се справят по-възрастните хора, още повече, че всички сърби сякаш палеха цигара от цигара.
Нямаше смисъл да се качва, за да се срещне сам с нея. Тя едва ли говореше английски, а той не знаеше сърбохърватски. Едно от хубавите интелигентни момичета на рецепцията в „Хаят“ се съгласи да му помогне. Младата сръбкиня пестеше за сватбата си и двеста долара за час работа след смяната й щяха да й дойдат добре.
Стигнаха в блока в седем. Тъкмо навреме. Госпожа Петрович чистеше офиси и всяка вечер излизаше в осем, за да работи цяла нощ оттатък реката.