Тя бе от хората, победени от живота, и бръчките по умореното й лице говореха красноречиво. Навярно беше около четирийсет и пет годишна, мъжът й бе загинал при производствена авария и й бяха платили минимално обезщетение, бяха убили сина й под прозореца на апартамента й. Както винаги с крайно бедните, към които се обръщат очевидно богати хора, първата й реакция беше подозрение.
Той й носеше голям букет цветя. Отдавна не й бяха подарявали цветя. Ана, момичето от хотела, ги подреди в три вази из малката бедняшка стая.
— Искам да напиша за случилото се със Сречко. Знам, че това няма да го върне, но може би ще успея да разкрия човека, който го е извършил. Ще ми помогнете ли?
Жената сви рамене.
— Не знам нищо — отвърна тя. — Никога не съм го разпитвала за работата му.
— Вечерта, когато е загинал… носел ли е нещо със себе си?
— Не знам. Бяха претърсили тялото. Взеха всичко.
— Претърсили са тялото, така ли? На улицата ли?
— Да.
— Оставил ли е бележки? Тук, в апартамента?
— Да, имаше купища хартия. Напечатани на пишещата му машина и написани с молив. Но никога не съм ги чела.
— Може ли да ги видя?
— Няма ги.
— Къде са?
— Те ги взеха. Взеха всичко. Даже лентата на пишещата машина.
— Полицията ли?
— Не, мъжете.
— Какви мъже?
— Те се върнаха. През нощта след два дни. Накараха ме да седна ей в оня ъгъл. Претърсиха навсякъде. Взеха всичките му вещи.
— Абсолютно нищо ли не е останало от онова, върху което е работел за господин Кобач?
— Само снимката. Бях забравила за снимката.
— Моля ви, разкажете ми за тази снимка.
Три дни преди да го убият, младият репортер Сречко бил на новогодишен купон и върху дънковото му яке разлели червено вино. По-късно майка му сложила якето в чувала за пране.
След като умрял, вече нямало смисъл. Тя забравила за чувала с прането, а на бандитите изобщо не им хрумнало да я попитат. Когато събирала дрехите на покойния си син, изпаднало лекьосаното дънково яке. Жената бързо опипала джобовете, за да види дали няма пари, но намерила нещо друго. Снимка.
— Пазите ли я? Може ли да я видя? — попита Декстър.
Тя кимна и като мишка изпълзя до кутия с шевни принадлежности в ъгъла. Върна се със снимката.
Мъжът беше фотографиран внезапно и бе видял фотографа в последния момент. Опитваше се да вдигне ръка, за да скрие лицето си, но беше закъснял. Бе сниман в анфас, в цял ръст, носеше риза с къси ръкави и спортен панталон.
Снимката беше черно-бяла и й липсваше професионална яснота, но с увеличение и изчистване щеше да свърши работа. Спомни си снимката на юношата и другата от коктейла, които бе намерил в Ню Йорк и носеше под хастара на дипломатическото си куфарче. Те бяха малко зърнести, ала нямаше съмнение, че това е същият човек. Жилич.
— Искам да купя тази снимка, госпожо Петрович — каза американецът.
Жената сви рамене и отговори нещо на сърбохърватски.
— Казва, че можете да я задържите. Не представлявала интерес за нея. Не знаела кой е мъжът — преведе Ана.
— Един последен въпрос. Точно преди смъртта си Сречко отсъствал ли е някъде?
— Да, през декември. За една седмица. Не ми каза къде е бил, но носът му беше изгорял от слънцето.
Тя ги изпрати до вратата и открития към стихиите коридор, който водеше към повредения асансьор и стълбището. Ана излезе първа. Когато се отдалечи и не можеше да го чуе, Декстър се обърна към сръбската майка, която също беше изгубила детето си, и тихо й заговори на английски.
— Ти не разбираш нито една моя дума, но ако някога пратя оня звяр в американския пандиз, това ще е и заради теб. Безплатно.
Естествено сръбкинята не го разбра, но отговори на усмивката му.
— Хвала. — След прекарания ден в Белград той знаеше, че думата означава „благодаря“.
Декстър беше поръчал на таксито да ги чака. Той остави Ана, която стискаше своите двеста долара, у дома и по обратния път до центъра отново разгледа снимката.
Жилич стоеше на открито пространство, може би бетон или асфалт. Зад него се виждаха големи ниски сгради като складове. На една от тях се вееше знаме, но част от него беше отрязана.
Още нещо излизаше извън кадър, ала американецът не можеше да разбере какво е. Той потупа таксиметровия шофьор по рамото.
— Имаш ли лупа? — Сърбинът отначало не го разбра, но след изпълнената от клиента му пантомима кимна с глава. Държеше лупа в жабката, за да може да разглежда картата на града, ако се наложи.
Продълговатата плоскост, която стърчеше отляво, се оказа край на самолетно крило, само че на не повече от метър и осемдесет над земята. Значи не бе пътнически, а по-малък самолет.