Летищата на Абу Даби, Дубай и Шарджа бяха огромни и дори частните им сектори бяха далеч по-големи, отколкото този на снимката.
В емиратите Аджман и Ум ал Кайвайн изобщо нямаше летище, тъй като се намираха съвсем близо до летището на Шарджа. Оставаха пустинният град Ал Айн, Ал Фуджайра в отсрещния край на полуострова към Оманския залив и най-неизвестният емират Рас ал Хайма на север.
Откриха го на втората сутрин. Самолетът „Бел Джет-рейнджър“ прелетя над пустинята, кацна в Рас ал Хайма и там видяха хангарите с веещото се над тях знаме.
Декстър беше наел чартъра за цели два дни и носеше дипломатическото си куфарче със себе си. Той взе пачка стодоларови банкноти, слезе от самолета и проследи с поглед излитането му. После се озърна наоколо и установи, че е застанал приблизително на същото място, откъдето Сречко Петрович трябва да бе направил снимката, подпечатала смъртната му присъда. От административната сграда излезе служител и му даде знак да напусне района.
Сградата за пристигащи и заминаващи беше спретната, чиста и много малка, с акцент върху последното. Международното летище носеше името на емирския род Ал Касими и очевидно не влизаше в списъка с дестинациите на световноизвестните авиокомпании.
На пистата пред терминала имаше руски самолети Ан и Ту. Виждаше се и един стар едномоторен биплан Як. Единият лайнер носеше цветовете и герба на таджикистанските авиолинии. Декстър се качи в кафенето на покрива и си поръча кафе.
На същия етаж имаше административни офиси, сред които на крайно оптимистичния отдел „Връзки с обществеността“. Единственият му обитател беше нервна млада жена, увита от глава до пети в черна дреха, която оставяше открити само дланите и бледия овал на лицето й. Жената говореше със запъване английски.
Сега Алфред Барнс се превърна в служител на голяма американска туристическа компания и се поинтересува какви условия може да осигури Рас ал Хайма на бизнесмени, търсещи екзотичен конферативен център. Особено го вълнуваше въпросът дали летището може да приеме фирмените самолети на бизнесмените.
Жената беше любезна, ала непреклонна. Всички запитвания относно туризма трябвало да се адресират до министерството на туризма в бизнесцентъра до Стария град.
Дотам стигна с такси. Малката квадратна сграда се намираше на около половин километър от „Хилтън“, точно до новото пристанище. Тя не изглеждаше обсадена от бизнесмени, желаещи да развиват туризъм.
Господин Хюсеин ал Хури се смяташе за добър човек. Това не го правеше обаче удовлетворен. За да оправдае първото, той навярно щеше да каже, че има само една жена, но се отнася добре с нея. Опитваше се да отгледа четирите си деца като всеки добър баща. Всеки петък ходеше в джамията и даваше милостиня според възможностите си и изискванията на Корана.
Би трябвало да напредне много в живота, инш Аллах. Ала изглежда, че Аллах не му се усмихваше. Оставаше си среден чиновник в министерството на туризма — в малка тухлена сграда на строителен обект в съседство с пристанището, където никой никога не идваше. Докато един ден не се появи усмихнатият американец.
Хюсеин ал Хури се зарадва. Най-после запитване и възможност да упражни английския си, над който бе работил стотици часове. След няколко минути любезности — колко мило от страна на американеца да разбира, че арабите не обичат направо да се заемат с работа — те се съгласиха, че след като климатичната инсталация е повредена и температурата навън наближава трийсет и осем градуса, спокойно могат да се качат на таксито на американеца и да поговорят в кафенето в „Хилтън“.
Когато се настаниха в приятно прохладния хотелски бар, господин Ал Хури с любопитство установи, че американецът, изглежда, не бърза да премине към деловата част.
— Е, с какво мога да ви помогна? — попита накрая арабинът.
— Знаете ли, приятелю, според моята житейска философия ние сме пратени на тая земя от всемогъщия и милостив Създател, за да си помагаме помежду си — сериозно отвърна чужденецът. — И ми се струва, че всъщност аз мога да ви помогна.
Той почти разсеяно започна да рови в джобовете си. Извади паспорта си, няколко сгънати препоръчителни писма и пачка стодоларови банкноти, които накараха господин Ал Хури да ахне.
— Да видим дали не можем да си помогнем взаимно.
Държавният чиновник зяпаше доларите.