— Ако мога да направя нещо… — изпелтечи той.
— Ще бъда напълно откровен с вас, господин Ал Хури. Всъщност аз съм събирач на дългове. Това не е много приятна работа, но е необходима. Когато купуваме нещо, трябва да си плащаме за него. Нали така?
— Определено.
— Един човек от време на време каца на вашето летище. С личен самолет. Ето този човек.
Господин Ал Хури няколко секунди се взира в снимката, после поклати глава. И отново прикова поглед в пачката долари. Четири хиляди? Или пет? С тях Файзал щеше да завърши университета…
— Уви, този човек не е платил самолета си. В известен смисъл той го е откраднал. Платил е капарото, отлетял и се не видял. Сигурно е сменил регистрационния номер. Самолетите са скъпи, струват двайсет милиона долара. Затова истинските собственици ще са извънредно признателни на онзи, който им помогне да открият самолета си.
— Но ако той е тук, арестувайте го. Конфискувайте самолета. Ние имаме закони…
— Уви, той пак е заминал. Но всеки път щом кацне тук, остават документи. В архива на летището. Човек с вашето положение може да поиска да види този архив.
Държавният служител избърса устните си с чиста носна кърпичка.
— Кога е бил тук този самолет?
— Миналия декември.
По време на посещението си в блок 23 Декстър бе научил от госпожа Петрович, че синът й е отсъствал от 13 до 20 декември. Като се имаше предвид, че Сречко е направил снимката, видели са го, знаел е, че са го видели, и незабавно е заминал за родината си, репортерът трябваше да е бил в Рас ал Хайма към 18-ти. Декстър нямаше представа как младежът е разбрал, че трябва да отиде в емирата. Трябваше да е бил или много добър журналист, или голям късметлия. Кобач беше сбъркал, като не го бе взел в списанието.
— Тук пристигат много фирмени самолети — каза господин Ал Хури.
— Интересуват ме само регистрационните номера и моделите на частните и фирмените самолети, собственост на европейци, които са били тук между петнайсети и деветнайсети декември. За тези четири дни едва ли са повече от десет.
Декстър се молеше арабинът да не го попита защо не знае модела, щом представлява продавачите. Той започна да отброява стодоларови банкноти.
— В знак на добрата ми воля. И на пълното ми доверие към вас, приятелю. Останалите четири хиляди по-късно.
Арабинът все още се колебаеше, разкъсван между желанието да получи тази великолепна сума и страха да не го разкрият и уволнят. Американецът продължи да го уговаря.
— Ако правехте нещо, което щеше да навреди на родината ви, дори нямаше и да си помисля да ви помоля. Но този човек е крадец. Конфискуването на откраднатото от него определено е добро дело. Нима Коранът не възхвалява справедливостта?
Господин Ал Хури постави длан върху хилядата долара.
— Аз ще се настаня в този хотел — каза Декстър. — Когато сте готов, търсете господин Барнс.
Арабинът се обади след два дни. Господин Ал Хури взимаше сериозно новата си роля на таен агент. Той телефонира от кабина на обществено място.
— Тук е вашият приятел — задъхано съобщи чиновникът.
— Здравейте, приятелю, искате ли да се срещнем? — попита Декстър.
— Да. Нося пакета.
— Тук, или в службата?
— Не. Много е оживено. В „Крепостта Ал Хамра“. По пладне.
Ако някой ги подслушваше, диалогът не можеше да е по-подозрителен, ала Декстър се съмняваше, че секретните служби на Рас ал Хайма ги следят.
Той напусна „Хилтън“ и взе такси. Хотел „Крепостта Ал Хамра“ се намираше извън града, на петнайсет километра покрай брега, но в посока към Дубай — разкошно преустроена стара арабска крепост, превърната в петзвезден комплекс на плажа.
Стигна там по пладне, прекалено рано за обяд в Залива, но се настани на нисък фотьойл в сводестото фоайе, поръча си бира и започна да наблюдава входа. Господин Ал Хури се появи в един и нещо, потен, след като беше изминал стоте метра от паркинга. Комплексът разполагаше с пет ресторанта и те избраха ливанския заради шведската му маса.
— Някакви проблеми? — попита Декстър, когато си взеха чинии и тръгнаха покрай отрупаните маси.
— Не — отвърна чиновникът. — Обясних в министерството, че искам да се свържа с всички известни посетители на страната, за да им пратя брошура, описваща новите ваканционни комплекси в Рас ал Хайма.
— Браво — похвали го Декстър. — На никой ли не му се стори странно?
— Напротив, от летището настояха да ми дадат полетите за целия декември.
— Отбелязахте ли, че особено се интересувате от европейските собственици?
— Да, но имаше само четири-пет, които не бяха известни петролни компании. Да седнем.
Настаниха се на ъглова маса и си поръчаха бира. Подобно на повечето модерни араби, господин Ал Хури употребяваше алкохолни напитки.