Само че той просто се премести петнайсет километра на север по крайбрежието в Аджман, където нае апартамент в сградата на Търговско-промишлената камара. Само с четирийсет хиляди души население, Аджман не добиваше петрол и почти нямаше индустрия, поради което нямаше такова значение като Шарджа.
Този случай бе важен за Бил Брънтън. Той не знаеше защо Колин Флеминг се интересува от изчезналия сърбин, но този доклад със сигурност щеше да му донесе няколко червени точки в сградата „Хувър“.
— Ами третия? — попита той. — Нали каза, че си го мяркал? Имаш ли представа къде?
— Естествено. Тук. Той е от вашето посолство.
Ако си мислеше, че изненадите за този ден са се изчерпали, Бил Брънтън се заблуждаваше. Той отвори долното чекмедже на бюрото си и папката с целия персонал на посолството. Инспектор Бен Зайид без колебание посочи културния аташе.
— Този е — заяви той. — Това беше третият мъж на масата. Познаваш ли го?
Да, Брънтън го познаваше. Въпреки че почти нямаше културен обмен, културният аташе бе извънредно зает човек. Защото зад невинната фасада на дейността си той беше тукашният представител на ЦРУ.
Съобщението от Дубай изпълни Колин Флеминг с гняв. Не защото секретната служба в Ленгли контактува с човек като Владимир Боут. Това може да се налагаше за събиране на информация. Вбесяваше го това, че някой от ръководството на ЦРУ явно беше излъгал държавния секретар, самия Колин Пауъл, и собствения си шеф, министъра на правосъдието. Бяха нарушени много правила и той бе убеден, че знае кой е виновен. Обади се в Ленгли и поиска среща по спешен въпрос.
Двамата се познаваха. Бяха се счепквали пред съветника по националната сигурност Кондолиза Райс и изобщо не се обичаха. Понякога противоположностите се привличат, ала не и в този случай.
Пол Девъроу III беше потомък на стар, почти аристократичен род, кореняк бостънец до мозъка на костите си. Той бе проявил блестящия си интелект още преди училищна възраст и беше възпитаник на прочутия Бостънски колеж, главен източник на кадри за една от най-известните йезуитски академии в Америка. Девъроу завърши колежа с пълно отличие.
Преподавателите му бяха уверени, че някой ден самият той ще стане йезуит и сигурно ще заеме висок пост в академията.
Той получи бакалавърска степен по хуманитарни науки, като специализира философия и теология. Поглъщаше всичко — от Игнациус Лойола до Теяр дьо Шарден. До късно вечер спореше с преподавателя си по теология за доктрината за по-малкото зло и висшата цел — че целта оправдава средствата и не обрича душата на адски мъки, стига да не се нарушават границите на допустимото.
През 1966-та Девъроу беше на шестнайсет години. Това бе кулминацията на Студената война, когато световният комунизъм все още изглеждаше способен да обхване Третия свят и да превърне Запада в обсаден остров. И тогава папа Павел VI призова йезуитите да оглавят борбата с атеизма.
За Пол Девъроу двете бяха синоними: атеизмът невинаги означаваше комунизъм, ала комунизмът винаги означаваше атеизъм. Той нямаше да служи на родината си нито в Църквата, нито в академията, а на онова друго място, за което в кънтриклуба тихо му спомена един мъж с лула, представен му от колега на баща му.
Седмица след като завърши Бостънския колеж, Пол Девъроу положи клетва и постъпи в Централното разузнавателно управление. За него това бе светлото безоблачно начало. Големите скандали щяха да дойдат по-късно.
С патрицианския си произход и връзките си той се издигна в йерархията, като побеждаваше завистта с чаровност и хитрост. Освен това доказа, че притежава най-ценната стока в управлението през онези години: преданост. На предания служител могат да се простят ужасно много неща, може би понякога прекалено много.
Девъроу работи в три основни отдела: Оперативен, Разузнавателен (Анализи) и Контраразузнавателен (вътрешна сигурност). Кариерата му навлезе в застой, когато за директор назначиха Джон Дойч.
Двамата просто не се харесваха. Случва се. Дойч, който нямаше опит в събирането на разузнавателна информация, произхождаше от стар и доста неблагополучен род политически креатури. Струваше му се, че владеещият седем езика Девъроу тайно го смята за нищожество и може би имаше право.
Девъроу смяташе новия директор за политически коректен глупак, назначен от арканзаския президент, когото, макар и също демократ, той презираше, при това още преди Пола Джоунс и Моника Люински.
Това не беше щастлив брак и почти се стигна до развод, когато Девъроу защити един шеф на южноамериканско бюро, обвинен, че използва престъпници за информатори.
Цялото управление бе приело спокойно президентска заповед 12333, освен неколцина динозаври от епохата на Втората световна война. Тази заповед беше издадена от Роналд Рейгън и забраняваше „ликвидациите“.