— Някои глупави правила трябва да се нарушават. Нашата работа не е за придирчиви. Даже Бюрото трябва да разбира, че по-малкото зло помага за постигането на по-голямото добро.
— Не ми чети лекции — изсумтя Колин Флеминг.
— Не се и опитвам — провлачено отвърна бостънецът. — Добре, ядосан си. Какво ще правиш?
Повече нямаше нужда от любзности. Ръкавиците бяха свалени и лежаха на пода.
— Не мога да оставя това така — отвърна заместник-директорът на ФБР. — Тоя Жилич е страшен тип. Трябва да си чел какво е направил с онова момче от Джорджтаун. Обаче ти поддържаш връзка с него. Чрез посредник, но въпреки това поддържаш връзка. Знаеш на какво е способен Жилич, какво е извършил. Всичко е документирано и знам, че си го чел. Има свидетелски показания, че бандитът е обесил за петите един собственик на магазин, който не искал да му плаща, на петнайсет сантиметра над електрически реотан, докато мозъкът му заврял. Той е бесен садист. За какво си го използвал, по дяволите?
— Ако наистина съм го използвал, тази информация е секретна. Даже за заместник-директор на Бюрото.
— Остави тия глупости. Кажи ни къде да го намерим.
— Даже да знаех, което не признавам, нямаше да ти кажа.
Колин се разтрепери от гняв и погнуса.
— Как може да си толкова самодоволен? — извика той. — През четирийсет и пета в окупирана Германия разузнаването сключваше сделки с нацистите, които трябваше да помагат в борбата против комунизма. Изобщо не биваше да го правим. Не трябваше да се докосваме до тая гадост. Не биваше тогава, не бива и сега.
Девъроу въздъхна. Започваше да му писва и отдавна беше безсмислено.
— Спести ми урока по история — каза той. — Пак те питам: какво ще правиш?
— Ще съобщя каквото знам на вашия директор.
Пол Девъроу се изправи. Срещата приключваше.
— Миналия декември щях да отстъпя. Но не и сега. Времената се менят.
Искаше да каже, че през декември 2000 г. президент е бил Бил Клинтън.
След досадното недоразумение с гласуването във Флорида през януари 2001-ва президентска клетва беше положил Джордж У. Буш, чийто най-ентусиазиран привърженик бе не друг, а директорът на ЦРУ Джордж Тенет.
И шефовете около него нямаше да позволят операция „Скитник“ да се провали, защото някой е нарушил правилата на Клинтън. Самите те правеха същото.
— Това не е краят — извика Флеминг към отдалечаващия се гръб на Девъроу. — Ще го открият и ще го докарат тук, каквото и да става.
На връщане в Ленгли Девъроу мислеше над последните му думи. След трийсет години в Управлението имаше изострен нюх за тия неща. Току-що си беше създал враг, може би опасен.
„Ще го открият.“ Кой щеше да го открие? Как? И какво общо имаше с това моралистът от сградата „Хувър“? Той въздъхна. Поредната грижа. Трябваше да наблюдава Колин Флеминг като ястреб… най-малкото като сокол скитник. Шегата го накара да се усмихне, ала не задълго.
20.
Самолетът
Когато видя къщата, Кал Декстър не можеше да не оцени иронията на живота. Вместо превърналият се в адвокат военен да получи хубавата къща в Уестчестър, тя бе станала собственост на мършавия хлапак от Бедфорд Стайвъсант. За тринайсет години Уошингтън Лий явно беше преуспял.
Когато в тази неделна утрин в края на юли Уошингтън отвори вратата, Декстър видя, че е поправил зъбите си, направил е пластична операция на кривия си нос и грижливо е подстригал буйната си африканска коса. Това бе трийсет и две годишен бизнесмен с жена и две малки деца, хубава къща и скромна, но процъфтяваща компютърна консултантска фирма.
Декстър беше изгубил всичко, което някога бе притежавал. Уошингтън Лий никога не се беше надявал на това, което бе спечелил. След като го беше намерил, Декстър му се бе обадил, за да го предупреди за визитата си.
— Влизай, адвокате — покани го бившият хакер.
Взеха си по чаша безалкохолно и седнаха на брезентови столове в задния двор. Декстър подаде на Лий една брошура. На корицата имаше двумоторен самолет, който летеше над синьо море.
— Трябва да намеря един такъв самолет. Конкретен самолет. Трябва да науча кой го е купил, кога, кой го притежава в момента и на първо място къде живее този човек.
— И смяташ, че този човек не иска да знаеш тези неща, така ли?
— Ако собственикът живее открито и под собственото си име, значи съм сбъркал. Ако съм прав, той се крие някъде под фалшиво име, защитаван от въоръжена охрана и пластове компютърна защита.
— И ти искаш да вдигнеш тези пластове.
— Да.
— През последните тринайсет години тия неща станаха много по-сложни — отвърна Лий. — По дяволите, аз съм един от хората, които ги направиха по-сложни от техническа гледна точка. Законодателите направиха същото в правно отношение. Ти искаш да извърша влизане с взлом. Това е абсолютно незаконно.