— Бюрото не знае нищо за Ал Кайда, Джордж. Арабската психика им е непонятна, бива ги с гангстерите, обаче на изток от Суец все едно, че е тъмната страна на Луната. Аз мога да внеса ново мислене в тази работа.
— Искам да се занимаваш със Средна Азия, Пол. Там ми трябваш повече. Кралят на Йордания умира и не знаем кой ще го наследи. Синът му Абдула или брат му Хасан? Диктаторът на Сирия бере душа — кой ще вземе властта? Саддам прави живота на оръжейните инспектори все по-нетърпим. Ами ако ги изгони? Целият израелско-палестински конфликт се придвижва на юг. Имам нужда от теб в Средна Азия.
1998-ма осигури прехвърлянето на Девъроу. На 7 август пред две американски посолства в Африка бяха взривени две грамадни бомби: в Найроби и Дар ес Салам.
В Найроби бяха убити двеста и тринайсет души и бяха ранени четири хиляди седемстотин двайсет и двама. Дванайсет от загиналите бяха американци. Експлозията в Танзания взе по-малко жертви: единайсет убити и седемдесет и двама ранени. Не загинаха американци, но двама бяха осакатени.
Скоро стана ясно, че силата, организирала двата атентата, е мрежата на Ал Кайда. Пол Девъроу предаде задълженията си в Средния изток на един издигащ се млад арабист, който беше взел под крилото си, и се премести в Контратероризма.
Имаше ранг заместник-директор, но не измести дотогавашния титуляр. Изпълняваше ролята на нещо като консултант, ала скоро се убеди, че Клинтъновата заповед да се използват само „чисти“ източници за информатори е пълно безумие.
Тъкмо това безумие доведе до фиаското на реакцията към африканските атентати. Ракети със среден радиус на действие унищожиха една фармацевтична фабрика в предградията на суданската столица Хартум, тъй като се смяташе, че отдавна изчезналият ОБЛ произвежда химически оръжия там. Оказа се истинска фабрика за аспирин.
Още седемдесет ракети „Томахоук“ бяха изстреляни срещу Афганистан, за да убият ОБЛ. Те натрошиха няколко скали на парченца, но ОБЛ се намираше в другия край на страната. Заради този провал и настояването на самия Девъроу създадоха проект „Скитник“.
Всички в Ленгли бяха единодушни, че той трябва да е привлякъл влиятелни съмишленици, за да бъдат приети исканията му. Проект „Скитник“ беше толкова секретен, че само директорът Тенет знаеше какви са намеренията на Девъроу. Извън сградата Йезуита трябваше да докладва на още един: президентския съветник по въпросите на контратероризма Ричард Кларк, който бе започнал да работи при Джордж Буш старши и бе продължил при Клинтън.
В Ленгли мразеха Кларк заради безцеремонната му и оскърбителна критика, ала Девъроу искаше и се нуждаеше от него поради няколко причини. Президентският човек щеше да се съгласи с абсолютната безпощадност на неговата идея — когато искаше, той можеше да си държи устата затворена. Нещо повече, можеше да осигури на Девъроу нужните средства, когато му потрябваха.
Но първо Девъроу получи разрешение да хвърли в кошчето всички приказки, че няма да убиват обекта или да използват за тази цел престъпни информатори, ако се наложи. Това разрешение не идваше от Овалния кабинет. От този момент нататък Пол Девъроу се подчиняваше на собствената си политика и никой не приказваше за допълнително подсигуряване.
Той избра най-добрите хора за своя проект и директорът на ЦРУ отхвърли възраженията. Искаше малък, стегнат екип, в който всички бяха специалисти. Зае три офиса на шестия етаж на главната сграда с изглед към брезите и върбите по бреговете на Потомак — самата река се виждаше само през зимата, когато дърветата оголяваха.
Трябваше му добър, надежден заместник: солиден, заслужаващ доверие, лоялен — човек, който да върши каквото му казват и да не проявява инициатива. Избра Кевин Макбрайд.
Освен че и двамата живееха за работата си, бяха постъпили в Управлението на около двайсет и пет години и бяха служили три десетилетия, те по нищо не си приличаха.
Йезуита бе висок и слаб и ежедневно тренираше в домашната си спортна зала. Макбрайд беше надебелял с годините, обичаше да се налива с бира през уикенда и повечето коса на темето му бе окапала.
Той имаше непоклатим брак с жена си Моли, две деца, които неотдавна бяха напуснали дома му, и скромна къща в квартал край околовръстната магистрала. Не притежаваше лично състояние и живееше скромно от заплатата си.
Беше прекарал голяма част от кариерата си в чужди посолства, ала така и не се бе издигнал до шеф на задгранично бюро. Не представляваше заплаха, а първокласен заместник. На него можеше да се разчита. Нямаше псевдоинтелектуално философстване. Ценностите на Макбрайд бяха традиционни, семейни, американски.