— Ти си проиграл на зарове едно от децата си? — Малкият Фреди се мушна между братята си и се изстъпи пред баща си.
Усмивката на Линдзи Фордис угасна. Той потърка главата си, зарови пръсти в косата си и разкри голото теме, които иначе грижливо криеше.
— Не е точно така. Нямах друг избор. — Той измери синовете си с недоволен поглед и захвърли принудената си веселост. — Моят приятел каза, че лично ще дойде в Ревълууд, за да избере едно от момчетата ми. Ако не се съглася, щял да дойде да ви посети с главата ми, набучена на копието му.
— О, чичо… — пошепна Ъруин и лицето му позеленя.
— Имаш късмет, че не е твой враг. Този благороден рицар има ли си име? — попита Фреди и отново присви очи.
Фордис изтри потта от челото си с ръкав. Въпреки скромния огън му бе станало непоносимо горещо. В този миг на двора изгърмяха копита и той се вцепени. След кратка тишина вратата се отвори с трясък и се удари толкова силно в стената, че едва не се изтръгна от пантите.
Ровена нахлу в залата като слънчев лъч, който пробива застоялия пушек. Дивият, сладък аромат на мочурището беше полепнал по косите й, по кожата и по грубо изтъканата туника, бузите й бяха зачервени от свежия въздух, очите й светеха възбудено. Тя се насочи право към баща си и захвърли чувалчето с ябълки, което носеше. Думите се затъркаляха от устата й по-бързо от падналите ябълки.
— О, татко, толкова се радвам, че се върна вкъщи! Къде беше скрил белия жребец, та не го видях преди? Това е най-красивият кон, който съм виждала през живота си! Нима този път наистина си намерил късмета, който толкова пъти ти убягваше?
Тя падна на колене пред стола му и сложи в скута му букетче ерика, без да му даде време да отговори.
— Донесох ти любимите ти цветя, а малкият Фреди обеща да ти опече ябълки. Горещи, сладки и сочни, точно както ги обичаш. Те са сто пъти по-вкусни от някой стар заек, опечен на шиш. О, татко, колко е хубаво, че си отново вкъщи! Вече си мислехме, че никога няма да се върнеш.
Тя го прегърна устремно и при този бурен изблик на привързаност шапката падна от главата й. По гърба й се разпиля водопад от руси къдрици.
Фордис не вдигна ръце да я прегърне и остана скован в прегръдката, й. Ровена вдигна лице и изведнъж осъзна, че в залата цареше тишина, нарушавана само от пращенето на цепениците в камината. Баща й избегна въпросителния й поглед и в продължение на един дълъг, страшен миг тя повярва, че бе видяла долната му устна да трепери.
Проследи погледа му и замръзна. Братята й бяха подредени в толкова права редица, каквато никога не беше виждала. В средата стоеше сияещият Ъруин.
Тогава от трепкащите сенки на огъня излезе непознат мъж и Ровена потрепери. От мястото, където седеше, имаше усещането, че е погледнала от дъното на дълбок кладенец право в очите на истински великан. Неразгадаемият му поглед я уплаши, прикова я към мястото й и тя повярва, че е погледнала в лицето на смъртта. Мина доста време, преди да събере сили да отмести очи.
— Татко? — пошепна глухо тя и помилва хладната, трепереща ръка на Линдзи. Той зарови пръсти в косата й, устремил поглед в далечината.
— Ровена, смятам, че е редно да почакаш отвън, докато уредим случая по мъжки.
— Вие изобщо не споменахте, че имате дъщеря, Фордис. — Погледът на чужденеца се премести от бащата към дъщерята и обратно.
Линдзи обгърна раменете на девойката, сякаш трябваше да я защити. Подигравателният смях на непознатия изпълни залата. Само Ровена чу глухото проклятие на баща си, когато разбра, че сам беше издал отношението си към нея.
— Вие проявихте интерес към синовете ми — обясни задъхано баронът и на слепоочието му запулсира тънка вена.
— Но вашият интерес не е такъв. Всеки го вижда.
Мъжът се приближи и Ровена стана бързо — инстинктът й подсказа, че не бива да остава на колене пред този непознат. Без да трепне, тя впи поглед в тежката ризница на гърдите му. От широките рамене до обутите в ботуши крака облеклото му беше черно — черно като очите, които я измерваха с безсрамен поглед. Тя му отговори с леко кимване и скръсти ръцете си под гърдите.
Когато се вгледа по-внимателно в лицето му, Ровена откри, че очите му не бяха черни, а дълбоко, кадифено кафяви. Тъмният им цвят не й позволяваше да чете в зениците, но със сигурност бяха умни и будни. Извитите гъсти вежди придаваха на лицето му израз на лека подигравка и Ровена изпита чувството, че той тайно в себе си й се надсмиваше, макар че лицето му не помръдваше. Черната коса беше грижливо подрязана, но на няколко места стърчеше, което според нея беше знак за необузданост. Само едрият ръст и грубата мъжественост, която излъчваше, предпазваха добре оформените черти от определението „красиви“. През главата й мина мисълта, че ако лицето му не изразяваше такава безогледност, щеше да изглежда наистина красив.