Непознатият проследи сцената, потънал в загадъчно мълчание, ръцете му бяха скръстени под гърдите.
Ровена се вгледа търсещо в лицето на баща си, с отчаяната надежда да чуе смях, който да обясни присъствието на рицаря като груба шега. Надеждата пламна само за миг и угасна, задушена от празнотата в метличино-сините очи, които бяха само бледо, кръвясало отражение на нейните.
— Добре, татко, щом така искаш, ще отида с него.
Мъжът направи крачка към нея и разви въжето, което бе окачил на колана си. Баща й се отдръпна бързо, за да е на сигурно разстояние от тежкия меч и страшния мъж, който го носеше.
Ровена сложи ръцете си на гърба.
— Не е нужно да ме връзвате.
Без да каже дума, рицарят издърпа ръцете й отпред. Ровена се опита да не трепери, когато стегна въжето около китките й. Само тихият глас издаде гнева, който бушуваше в гърдите й.
— Щом татко каза, че трябва да тръгна с вас, ще го направя и без да ме връзвате.
Тъмната му глава остана наведена над ръцете й, докато правеше възела. След като нави другия край около китката си, той я поведе към вратата, все така мълчаливо. На прага Ровена спря, за да вдигне шапката си. Усетил опъването на въжето, мъжът го дръпна, но Ровена устоя на натиска, отказа да го последва. Очите им се срещнаха в безмълвен двубой. Без предупреждение той дръпна въжето и Ровена политна напред. Изправи се и за миг в очите й блеснаха гневни сълзи. Много бързо обаче наситената синева се изясни и тя го забърза навън след него с шапката във вързаните ръце.
Момчетата последваха сестра си като мрачна траурна процесия. Баща им вървеше последен. Малкият Фреди беше между двамата си най-големи братя, челото му бе грозно смръщено.
Навън беше нощ. През клоните на старите дървета падаше светлината на пълната луна и потапяше местността в призрачно сияние. Големият Фреди изохка възхитено, когато от бялата мъгла, скриваща обора, се отдели бял жребец. При звука на стъпките им животното затанцува неспокойно.
Погледът на Ровена бе привлечен като с магия от златната юзда на огромния жребец, украсена със скъпоценни камъни във всички цветове на дъгата. Защо този богат и пребогат мъж беше изминал целия дълъг път до Ревълууд, за да вземе детето на един бедняк? Враждебно стегнатите рамене на рицаря, когато се метна на гърба на коня и завърза въжето за седлото, не я окуражаваха да задава въпроси. Подкованите с желязо копита на коня риеха в земята и тя неволно се запита на какво разстояние трябваше да ги следва, за да не я стъпчат.
Ъруин излезе пред коня, сякаш беше свикнал да препречва пътя на жребци, носещи въоръжени рицари. Мъжът въздъхна и се облегна на седлото.
— Уважаеми господарю? — Ъруин усети колко пискливо прозвуча гласът му, покашля се и започна наново: — Уважаеми господарю, държа да ви напомня, че ни лишавате от единствения слънчев лъч в нашия мрачен живот, като го отвеждате със себе си. Откъсвате единственото цвете в нашата градина на отчаянието. Разбира се, говоря от името на всички ни.
Братовчедите на Ъруин се спогледаха и се почесаха по главите. Ровена направо си пожела рицарят да пришпори коня и да стъпче жалкия хлапак, за да сложи край на смущението й.
— Умееш да поднасяш молбите си доста цветисто, момче — отвърна чужденецът и всички се изненадаха от мекия му глас. — Учудвам се защо не си влоши красноречието си, за да убедиш баща й да бъде по-предпазлив със залозите, когато играе на зарове.
Скрит зад големия Фреди, баронът се осмели да хвърли към рицаря поглед, изпълнен с омраза.
— Значи няма да се откажете? — попита Ъруин.
— Не.
— Тогава ви моля да не се отказвате и от тежкия товар на рицарството. Моля ви да се отнасяте към моята скъпа братовчедка с почитанието, което оказвате на останалите същества от слабия пол.
Ровена усети как пръстите я засърбяха. Ако ръцете й бяха свободни, щеше да му удари плесница. За да се успокои, си припомни колко пъти го беше мятала на пода и го беше гъделичкала, докато започне да моли за милост.
От гърлото на непознатия отново се изтръгна къс, неприятен смях.
— Не се притеснявай, момче. Ще й окажа уважението, което оказвам на всяка красива жена. Хайде, махни се, за да не те смачка конят ми.
Ъруин отскочи настрана и рицарят изплющя с юздите. Ровена се затича още преди жребецът да е тръгнал. Не искаше конят да я повлече. Хвърли бърз поглед през рамо към семейството си, след миг чу приглушен удар на юмрук, улучил човешка плът, а след него и добре познат звук: заслепен от ярост, малкият Фреди се бе нахвърлил върху Ъруин.
Когато близките й се скриха от погледа й, тя съсредоточи цялото си внимание върху каменистата земя под ходилата й и съществуването й се ограничи в това да движи краката си, без да се спъне и да попадне под копитата на коня.