Спря и насочи фаровете на колата към нея.
— Това ли е? — запита се той и се наведе напред към волана. — Сигурно е това. Тук няма нищо друго.
Отклони се от шосето и колата му изчезна сред храстите, сякаш я погълна нощта.
Неравният път беше осеян с грапавини и дупки и това, заедно с непрогледния мрак, го принуди да намали скоростта до напрегнато пълзене. След около хиляда и двеста метра и два завоя, единият наляво, а другият надясно, храстите и шубраците от двете страни на пътя оредяха и отстъпиха пред безкрайни полета от пясък, кактуси ескобария и пустинен невен.
Хънтър продължи да кара, като внимаваше да избягва големите дупки. Малките бяха неизбежни. Имаше ги навсякъде по пътя.
След още осемстотин метра пътят пак зави наляво и се отправи нагоре по малък хълм. Докато се спускаше надолу от другата страна, растителността отново се промени. Невенът изчезна и се появиха дървета късолистна юка и пустинни върби. Все още преобладаваха пясък и кактуси ескобария. Докато заобикаляше една по-гъста група кактуси, му се стори, че съзря нещо в далечината. Някаква огромна сянка. Той веднага удари спирачки и изгаси фаровете. Извади бинокъла от жабката и слезе от колата.
За лош късмет нощта беше облачна и безлунна. Нямаше и звезди и беше твърде тъмно да види нещо от мястото, където стоеше. Робърт потърси някакво възвишение и когато не намери, се покачи на покрива на колата.
Пак не видя нищо.
Трябваше да се приближи.
Хънтър се качи в буика си и потегли с изгасени фарове, този път още по-бавно отпреди. Измина четиристотин метра, спря, слезе от колата и внимателно огледа терена.
Нищо вдясно от него.
Нищо право пред него.
Нищо… Той се наведе напред. Ето. Отпред и малко вляво.
83
От това разстояние и в почти непрогледния мрак Хънтър се мъчеше да разбере какво всъщност вижда. Беше някаква постройка. Съдейки по размера на сянката ѝ, можеше да е средно голяма, двуетажна къща, но проблемът беше, че не приличаше на къща. Сградата беше квадратна, като грамадна кутия, и тъмна на цвят. В такава тъмна нощ и толкова навътре в дивата пустош това я правеше невидима. Хънтър се изненада, че успя да я забележи дори с бинокъл.
Той изчисли, че разстоянието между сградата и мястото, където стоеше, е приблизително четиристотин метра, а после се върна в колата и взе мобилния си телефон.
Нямаше обхват. Премести телефона насам-натам, но нямаше промяна. Робърт се намираше на затънтено място насред дивата пустош.
— Страхотно!
Реши да остави колата встрани от черния път и да извърви пеша остатъка от разстоянието. Така щеше да бъде много по-тих и незабележим.
Провери пистолета си „Хеклер и Кох Марк 23“. Беше зареден с цял пълнител, но не искаше да рискува и извади от жабката фенерче и още един пълнител.
Въпреки че до къщата имаше четиристотин метра, Хънтър се движеше крадешком, прикривайки се зад кактуси, дървета и храсти. Изминаваше петнайсет-двайсет метра приведен, спираше и поглеждаше през бинокъла. Навсякъде цареше мъртвешка тишина.
Той повтори това още пет пъти и забеляза нещо, което не беше видял дотогава — джип „Джи Ем Си Юкон“, паркиран вдясно от къщата.
От прозореца си Марлон беше видял фалшивия телефонен инженер да се качва в черен „Джи Ем Си Юкон“, след като беше взел безжичната камера, която бе поставил високо на телефонния стълб.
Хънтър си пое дъх, избърса потта от челото си и продължи да се придвижва напред, приближавайки се, докато стигна на не повече от четирийсет метра от постройката. Зае позиция зад група пустинни върби и отново използва бинокъла. Оказа се прав. Сградата изобщо не приличаше на къща.
Робърт реши, че се е приближавал от едната ѝ страна, не към предната част. Стигна до това заключение, защото не видя врати от тази страна на постройката. Тъй като джипът беше паркиран вдясно, изглеждаше логично, че шофьорът е спрял до предната врата.
Приготви се да се приближи още, когато забеляза нещо друго. На цялата тази страна имаше само един прозорец. Беше високо горе и малко вляво, но Робърт спря изведнъж, защото, освен че се намираше високо над земята, прозорецът имаше дебели метални решетки.
Постройката не беше къща, а затвор.
84
Все още криейки се зад групата пустинни върби, Хънтър вдигна бинокъла и огледа двора на имота, покрива и всички ъгли, които видя от укритието си. Не забеляза камери за наблюдение, поне от тази страна. Доволен, той се приближи още и за по-малко от двайсет секунди стигна до постройката, опря гръб в западната стена и погледна наляво.
Нищо.
Надясно.
Нищо.