Гласът му стана малко по-раздразнителен. Той произнесе много бавно последните три думи:
МЪЖКИ ГЛАС: Тя изглежда мъртва.
ДИСПЕЧЕР: Да, господине, слушам ви. Трябва да преценя каква кола да изпратя. Виждате ли кръв наоколо или по нея?
МЪЖКИ ГЛАС: Не виждам кръв.
ДИСПЕЧЕР: Добре. И сте сигурен, че тя не диша, така ли? Може ли да проверите дали има пулс?
МЪЖКИ ГЛАС: Не, няма да докосна труп. Вижте, трябва да изпратите полицията тук. Бързо.
ДИСПЕЧЕР: Те вече идват и скоро ще бъдат при вас. Бихте ли ми казали името си…
Линията прекъсна.
Хънтър и Гарсия се спогледаха.
— Искам да изслушам още веднъж записа — заяви Карлос и пак щракна два пъти на иконата на звуковия файл. Излетя още един самолет и той увеличи звука.
Робърт погледна часовника си, облегна се назад и затвори очи, но вниманието му вече не беше съсредоточено върху диалога.
Записът свърши и Карлос изпусна затаения си дъх.
— Нещо не се връзва — отбеляза той.
Хънтър отново погледна часовника си.
— Нощем дори Супермен не може да забележи труп от това разстояние — продължи Гарсия. — Няма как велосипедист да я е видял чак оттам.
— Особено след като обаждането не е направено оттук.
Гарсия се намръщи.
— Какво искаш да кажеш?
— От записа липсва нещо, Карлос.
Погледът на Гарсия стана по-целенасочен и той инстинктивно се втренчи в компютъра на таблото на колата и иконата на звуковия файл.
По пистата потегли боинг 767 и Карлос осъзна какво пропуска.
— Няма фонов шум от самолети — каза той.
Намираха се близо до Международното летище на Лос Анджелис, третото най-оживено летище в САЩ, където денонощно излитаха и кацаха самолети на всеки четирийсет до шейсет секунди. Ревът на моторите беше постоянен. Чуваше се дори при затворени прозорци. Хънтър беше измерил времето. Обаждането беше продължило една минута четирийсет и две секунди. Дори нощем, когато въздушният трафик не беше толкова интензивен, те трябваше да чуят най-малко два самолета, които излитат или кацат.
— Няма шум от самолети — потвърди Хънтър.
— Копеле! — възкликна Гарсия и изключи стереоуредбата на колата.
— Както ти каза, този човек е много самоуверен. — Робърт наклони глава на една страна. — И иска да играе.
— Обадил се е убиецът. Трябва ни копие от записа за аудио специалистите.
Хънтър се съгласи.
Карлос погледна партньора си.
— Но няма да научим нищо от него, нали?
— Така мисля — потвърди Робърт. — Ако научим нещо, това ще бъде само защото убиецът е искал.
17
Хънтър и Гарсия тръгнаха от зеления горист район край Международното летище на Лос Анджелис и се отправиха към мястото, откъдето беше отвлечена Никол Уилсън — домът на семейство Бенет в Холивуд Хилс. Робърт нямаше намерение да досажда на госпожа Одри Бенет с още един разпит. Знаеше, че тя няма какво повече да им каже от онова, което вече беше споделила пред отдел „Изчезнали лица“, а беше прочел задълбочено записа на разпита два пъти. Той искаше да огледа имота и да разбере колко лесно е било за убиеца да влезе в къщата и да отвлече Никол, без да го забележи някой. И както очакваше, наистина беше доста лесно.
Изкачването с кола до Холивуд Хилс беше бавно. Пътищата бяха стръмни и криволичещи с толкова много внезапни завои и толкова малко пътни знаци, че не беше трудно да се объркат дори хората, които живееха там от години. Според някои красотата беше в това, че именно тази обърканост прави Ъпър Лаурел Каньон и Холивуд Хилс толкова желани и търсени. На кого му трябваха порти, когато малцина можеха да си проправят път дотам?
Къщата на семейство Бенет се намираше на остър завой на Алънуд Роуд и като всички други къщи от тази страна на Ъпър Лаурел Каньон нямаше порта, зид или дори декоративна ограда, предпазваща имота. Нямаше и камери за наблюдение. Всеки посетител, познат или непознат, можеше да влезе много лесно в двора и ако иска, да стигне чак до къщата, без да бъде възпрян дори от разнебитена врата.
Хънтър и Гарсия поискаха разрешение от госпожа Бенет и огледаха къщата и двора и после се насочиха към пътя. Докато вървяха, видяха две момиченца, облечени в розови балетни роклички, да изскачат през вратата на съседната къща. Последва ги ниска и дебела жена. Трите се качиха в син джип, паркиран на алеята им за коли. Потеглиха и двете момиченца помахаха на Хънтър и Гарсия от задната седалка.
Двамата детективи бавно вървяха от Алънуд Роуд чак надолу до Лаурел Пас Авеню. Докато се връщаха към къщата на семейство Бенет, минаха и по цялата дължина на Кармар Драйв, която се отклоняваше наляво от главното шосе. Два пъти минаха покрай група деца на скейтбордове, не по-големи от тринайсет години, които се възползваха от стръмните хълмове и острите завои.