Капитан Блейк се намръщи.
— Главата ѝ сочеше на север — поясни Хънтър.
— Страхувам се да те попитам откъде знаеш всичко това за пентаграмите, Робърт — каза тя и се облегна на стола си.
Той повдигна рамене.
— Чета много.
— Разбира се. — Барбара иронично повдигна вежди. — Добре. — Тя вдигна дясната си ръка, приемайки довода му. — Засега ще забравим за пентаграма и ще се съсредоточим върху самото тяло. Специфичното му поставяне не предполага ли някакъв ритуал?
— Обикновено, да — съгласи се Гарсия — но както вече казах, капитане, в момента нямаме достатъчно доказателства, за да го потвърдим или отречем със сигурност. Ами, ако извършителят нарочно е положил тялото така, че да ни накара да мислим, че е ритуален убиец, за да ни тласне в погрешна посока? Той изглежда достатъчно умен, за да измисли нещо такова.
Капитан Блейк се замисли.
— А някой култ? — попита, стана и заобиколи бюрото. — Възможно ли е да имаме работа с култ, а не само с един човек?
— Не — отговори Карлос. — Нямаме работа с организация или култ, капитане. Този човек действа сам.
— Много си убеден.
Той я запозна с всичко, което се беше разкрило при аутопсията. Барбара го изслуша, без да го прекъсва. Изражението ѝ се променяше от изненада или погнуса, които изпитваше към обясненията.
— Значи бележката, която убиецът е пъхнал в гърлото на жертвата, е написана с кръв? — попита Блейк, след като той приключи.
— Да.
— Чия кръв? На жертвата ли?
— Още не знаем — отвърна Гарсия. — Предполагаме, че е на жертвата. Надяваме се да получим отговор от лабораторията днес следобед.
— Малко съм объркана — призна Барбара и пак вдигна ръка. — Как отговаря това на въпроса ми защо си толкова сигурен, че нямаме работа с култ, Карлос?
— Бележката.
Капитан Блейк най-после разбра.
— „Аз съм Смърт“ — промълви. — Не „Ние сме Смърт“.
Хънтър кимна.
— Този човек има огромно его. Това е неговото дело, неговият „шедьовър“, и на никой друг, и той държи да го знаем.
Не беше нужно да си детектив, за да съзреш силното безпокойство на лицето на Барбара. Безпокойство, което явно надхвърляше границите на разказа на Гарсия за откритията по време на аутопсията.
— Капитане? — попита Хънтър. — Какво става?
Тя протегна ръка към нещо на бюрото ѝ.
— Адски много неща, по дяволите.
23
Барбара взе прозрачното найлоново пликче, което гледаше, когато детективите влязоха в кабинета ѝ преди няколко минути. Вътре имаше моментална снимка с размери десет на петнайсет сантиметра. Тя им я показа.
— Ето, вижте.
Карлос взе пликчето и го обърна така, че да види изображението. Снимката беше на Никол Уилсън.
— Какво е това, по дяволите? — Той погледна партньора си за частица от секундата и после отново се загледа във фотографията. — Как попадна у теб?
Капитан Блейк се подпря на бюрото си.
— Изпратили са я на кмета.
Двамата детективи се спогледаха разтревожено.
— На кмета?
— Да. Получил я по-рано тази сутрин по „ФедЕкс“. — Барбара взе второ найлоново пликче и го даде на Карлос. — Както виждате, маркирано е като „спешно — лично и поверително“.
Хънтър и Гарсия погледнаха опаковката от „ФедЕкс“.
— Тайлър Джордан?
— Фалшиво име, както може можеше да се очаква — отговори капитан Блейк. — И фалшив адрес. На затворен, закован с дъски магазин. Всичко останало трябва да се провери.
— Кметът познавал ли е Никол Уилсън?
Барбара поклати глава.
— Според него никога не я бил виждал. Но всички знаем, че обществената безопасност винаги е била на първо място в кампанията на кмета Бейли, затова щом видял снимката, позвънил на директора на полицията Брако. Брако излезе от кабинета ми пет минути преди вие да влезете. Така получих тези неща. Той искаше незабавно да ги предам в лабораторията, но аз реших, че първо трябва да ги видите вие.
— Директорът знае ли, че трупът на Никол Уилсън е намерен тази сутрин? — попита Робърт.
— Вече знае. — Тя млъкна и въздъхна дълбоко. — Но това не е всичко.
Хънтър и Гарсия отново насочиха вниманието от снимката и опаковката от „ФедЕкс“ към шефката си. Барбара пак взе нещо от бюрото си — трето прозрачно найлоново пликче.
— Снимката е придружена от бележка — каза тя и подаде пликчето на Робърт.