— Откога ходи на терапия? — попита Робърт.
Този път госпожа Слоун се намръщи още повече.
— Съжалявам, но не разбирам защо това ви интересува, детектив.
— Терапията не помага много, нали?
Жената придоби обиден вид.
— Трябва да престанете да посещавате терапевта — заяви Хънтър.
Марлон се подсмихна.
— Моля? — попита госпожа Слоун.
— Трябва да престанете да посещавате терапевта — повтори детективът.
— Защо, за Бога?
Хънтър погледна момчето и после пак майка му.
— Тъжната истина е, че терапията и сеансите при психиатри са предимно вятър и мъгла. В техен финансов интерес е да карат пациентите да идват отново и отново. Състоянието на Марлон е много по-често срещано, отколкото си мислите, госпожо Слоун. И макар да смятате, че помагате на сина си, като се държите прекалено покровителствено, не е така.
Тя се втренчи ядосано в Хънтър. В очите ѝ блесна гняв.
Робърт пренебрегна погледа ѝ и се обърна към момчето:
— Опитай се всяка седмица да извървяваш по една пресечка извън зоната си на удобство, Марлон, колкото и далеч да е това. Ако не можеш една пресечка, опитай половин. Намери пейка в парк и седни. Когато дишането ти се успокои, попитай случаен минувач колко е часът. Следващата седмица попитай двама. По-следващата — трима. Следващия месец извърви още една пресечка извън новооткритата зона на удобство и повтори същото. Преди да усетиш, ще имаш нови приятели и ще забравиш тревожността.
Гневният поглед на госпожа Слоун се замени със заинтригуваност.
— Не ти трябва безсмисленото бръщолевене на терапевт, за да решиш проблема, Марлон — добави Хънтър. — Ти можеш да го направиш сам. По една малка победа всеки път.
38
Червей предпазливо вдигна лявата си ръка и я доближи до лицето си, но връхчетата на пръстите му не докоснаха нищо. Те минаха на по-малко от сантиметър от подутата плът около лявото му око.
В прожекционния салон по-рано през деня този номер беше проработил. Използвайки двата си палеца и показалеца, той беше успял да задържи очите си отворени, докато на големия екран пред него се появяваха ужасяващите образи. Чудовището, изглежда, нямаше нищо против. Дори се засмя на глас и каза на Червей, че това е находчив ход.
— Харесва ми, Червей — заяви похитителят и използва мръсния си нокът, за да изчопли нещо между зъбите си. — Ти беше изправен пред проблем и измисли умен ход. Хитро. Обичам умните неща.
Дишането на Червей беше станало затруднено. Той не беше виждал толкова много кръв и не беше чувал писъци като онези, които се изтръгваха от жената — гърлени и изпълнени с болка, задавени от ужас и напълно лишени от надежда.
Шарън, това беше името ѝ. Мъжът го накара да го повтори няколко пъти по време на филма. Момчето нямаше да забрави това име, докато беше живо.
На екрана Шарън най-после беше припаднала. Тя някак бе успяла да издържи на болката много по-дълго, отколкото би си представил някой. Всъщност няколко минути. Червей си помисли, че Шарън се е отказала от желанието да живее и е приела неизбежното, че филмът и страданията ѝ са свършили. Оказа се обаче, че дълбоко греши.
Кадрите продължиха и Червей видя как Чудовището изключи ъглошлайфа, сложи го на пода, приближи се до камерата и увеличи образа на страшната каша, в която се беше превърнало лицето на Шарън. От челото ѝ висяха парчета кожа и плът, но Червей видя, че тя още диша.
Изпитанието съвсем не беше свършило.
— Дръж си очите отворени, Червей — развълнувано заповяда Чудовището. — Сега ще стане много интересно.
Момчето почувства, че в стомаха му сякаш оживява нещо, което започна да пълзи нагоре в гърдите му. Шокът го беше накарал да отвори уста. Ръцете му трепереха и той трябваше непрекъснато да нагласява пръстите си, за да не затвори клепачи. По лицето и гърба му се стичаше студена пот.
Екранът потъмня за момент и после филмът продължи.
— Наложи се да престана да снимам — неизвестно защо реши да обясни похитителят. — Трябваха ми двайсетина минути, докато я свестя. Но ще ти кажа нещо, Червей. Тя беше корава кучка. — Той издаде грачещ, пресилено въодушевен смях, от който по кожата на момчето полазиха ледени тръпки.
— Следващия път може да гледаш на живо, Червей. Какво ще кажеш? Не ти ли се иска да беше с нас в стаята?
Онова, което пълзеше нагоре от червата на Червей, набра инерция и изригна през гърлото му с невероятна скорост.
Момчето не мислеше, че е възможно, но писъците на Шарън станаха по-силни и нахлуха в ушите му като пронизващи игли. Червей все още правеше всичко възможно да държи очите си отворени, но не можа да спре пълзящото същество, което се изстреля като лавина от стомаха през устата му.