Без да чака Гарсия да започне да опитва различни комбинации, той взе маркер, написа изречението „Аз съм Смърт“ на празно място на таблото и докато използваше някоя буква от фразата, я зачеркваше в изречението. Приключи и остави маркера.
Карлос следеше всичко с огромно внимание. Когато Хънтър спря, той прошепна написаното, после изречението и след това отново към таблото.
Без да забележи, беше отворил широко уста.
— Мамка му, не може да бъде!
71
Алисън се закашля и дойде в съзнание, когато в лицето ѝ плиснаха леденостудена вода. Интуитивната ѝ реакция беше да разтърси глава, но тя веднага съжали, че го направи. Болката, която предизвика в черепа ѝ движението, беше толкова остра, че сякаш мозъкът ѝ беше стиснат в огромно менгеме. Но болката в главата ѝ беше нищо в сравнение с агонията на тялото ѝ, когато водата покапа от лицето ѝ и влезе в досег с десетките отворени рани по торса, ръцете и краката ѝ. Животинският писък, който издаде, беше като на умиращ звяр.
Тя се закашля отново и този път се опита да отвори очи, но клепачите ѝ бяха натежали и лепкави и се изискваше усилие да ги повдигне. В отворената ѝ уста влезе вода и Алисън най-после разбра защо ѝ причинява такава болка. Водата имаше силен вкус на сол и оцет.
Една капка се стече по десния ѝ клепач и когато мина по роговицата, опари очната ѝ ябълка. Очите ѝ моментално се затвориха отново и после Алисън започна ожесточено да мига.
Сега болката я атакува от всички ъгли и тя изстена, когато тялото ѝ се разтрепери, без да е в състояние да понесе жестокостта.
Алисън се подготви за още една кофа, пълна с вода и оцет върху главата, но това не се случи.
Най-после успя да отвори очи. Паренето все още беше там, но не толкова вцепеняващо колкото преди. Сега зрението ѝ беше съвсем леко замъглено.
Мъжът стоеше точно пред нея. Алисън имаше чувството, че го познава, но колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни откъде.
Той беше спуснал няколко сантиметра надолу веригата, която държеше ръцете ѝ. Сега краката ѝ докосваха пода, но нямаха сила. Тежестта ѝ все още падаше върху ръцете и веригата се впиваше в китките ѝ, където беше протрила кожата ѝ. Металът опасваше незащитената ѝ оголена плът. Алисън имаше чувството, че ръцете ѝ са пълни с кръв балони, и едно леко пробождане ще ги спука в зрелищен водопад.
Тя често губеше и възвръщаше съзнание, затова нямаше представа откога я държат в плен.
Мъжът продължаваше мълчаливо да я оглежда. Голото ѝ тяло беше още по-красиво с леките порязвания и разкъсвания, които ѝ беше направил. Поне така го виждаше той. Кръвта, която беше изтекла от раните, бе оцветила кожата ѝ в красиви тъмночервени шарки, и видът ѝ го изпълни с почти неудържимо вълнение. Тялото му реагира по съответния начин.
Те се гледаха един друг дълго, докато изненадващо, мъжът пръв отмести поглед. Обърна се и се приближи до работния тезгях в ъгъла.
Действието му предизвика паника у Алисън. През нощта похитителят я беше налагал с тежък камшик като робиня от XVIII век, докато тя припадна. Не беше изпитвала такава силна, умопомрачаваща болка.
— О, моля те, недей! — Думите се отрониха от напуканите ѝ устни и очите ѝ отново се напълниха със сълзи. — Не… не и отново!
Алисън нямаше представа защо е там, защо я беше отвлякъл мъжът и защо я изтезава по този начин. Беше ли свързан с баща ѝ? Мъжът не беше изрекъл нито дума. Само я гледаше или я биеше.
— Моля те, кажи нещо… — изрече тя. — Защо ми причиняваш това?
Похитителят не ѝ обърна внимание и взе нещо от работния тезгях.
Мускулите на Алисън се напрегнаха. Тя искаше отново да помоли мъжа, но вече не беше в състояние да говори. Риданията ѝ бяха твърде силни.
Мъжът пак се обърна с лице към нея.
Алисън присви очи, опитвайки се да види какво държи в ръката си той, но предметът беше твърде малък.
Похитителят се приближи.
Три крачки.
Две.
Една.
Алисън съзря нещо метално между пръстите му.
Нож?
Скалпел?
Какво?
Тя не можеше да направи нищо друго, освен да ридае неудържимо.
Затвори очи, затаи дъх и се подготви. Миг по-късно тя чу стържене на метал върху бетонния под.
Алисън стисна очи още по-силно.
След няколко секунди усети, че тялото ѝ леко се залюля напред, но изненадващо движението не беше придружено от болка.
Първата ѝ мисъл беше, че може би тялото ѝ вече е толкова пребито, че още не е регистрирало болката.
Алисън зачака.