— Щом ще продължи само пет минути, предпочитам да постоя.
— Може и да са десет, господин Фентрис. — Гласът на Уили Армстронг се задави в ридания.
Фентрис погледна стъпалото.
— Май ще поседна.
И седна.
— Ето как стоят нещата — започна Уили. — Уилма…
Ралф Фентрис влезе в спалнята, като смъкваше сакото си и разхлабваше вратовръзката си.
— Сега съм сериозен — каза той.
Жена му го погледна над книгата си.
— Да не се връщаш от погребение?
— Обещах да убедя Уилма да се съгласи да поговори с него поне веднъж. Какво четеш?
— Един от онези тъпи любовни романи. Също като в истинския живот.
— Какво е това? — Той побутна няколко листа на бюрото.
— Телефонни съобщения. Не съм ги гледала. Ти ги виж.
Той погледна един от листата.
— „Спешно. Боско“. Кой е Боско?
— Така и не научихме фамилията му. Един от приятелите на Тина. Гледаше телевизия. Водеше ни по ресторанти и готвеше.
— А, да. Боско. — Погледна следващата бележка. — И Арни Еймс. „Immediamente pronto или ще се самоубия“. Мислиш ли, че ще го направи?
— Защо не? Беше чаровник, но устата му не спираше.
— Вярно, голям дърдорко е. Да видим третата. Бъд се чуди какво е станало с Емили Младша. Какво се е случило с Емили Младша?
— Това е дъщеря ни в Ню Йорк, дето пише сапунени опери. Сега просветна ли ти?
— Да бе, Емили Младша. Съвсем ми излезе от главата. Господи, колко съм жаден. Има ли бира в хладилния шкаф?
— Изхвърлихме го преди години. Сега сме на хладилник.
— Вярно. — Той размеси бележките. — Искаш ли да ми помогнеш с тези паникьорски обаждания? Някой трябва да отговори. Какво ще кажеш да ги разделим? Петдесет на петдесет?
— А, не.
— Мислех си, че бракът е споделяне.
— Да бе. — Тя сведе поглед към книгата си и се намръщи. — Докъде бях стигнала?
Той побутна купчинката бележки, хвана ги с жест на уморено крупие, излезе в дневната, подмина една след друга празните спални на Емили Младша, на Тина и на Уилма, влезе в кухнята и закрепи бележките на вратата на хладилника с магнитче. После го отвори и въздъхна облекчено.
— Слава Богу, две бири! Не, три!
Изминаха петнадесет минути, вратата на хладилника си оставаше отворена и светлините му играеха върху ставащото все по-радостно лице на мъжа с кутия бира във всяка ръка.
Измина още една минута и Емили Фентрис се появи, наметнала размъкнат халат върху нощницата си.
Остана на вратата. Гледаше как мъжът й пъха глава в хладилника, разглежда различните съдове, изважда ги и изсипва съдържанието им в отворен чувал за боклуци.
Грах в някаква малка купа. Половин чаша зърно. Резен месо и остатъци от телешка яхния. Студено картофено пюре. Сварен лук със сметана.
Чувалът се пълнеше.
Скръстила ръце на гърдите си, облегнала се на вратата, жена му най-накрая се обади:
— Какво правиш?
— Почиствам хладилния шкаф. Да де, хладилника.
— Изхвърляш съвсем хубава храна.
— Не. — Той помириса лука и го изсипа в чувала. — Изобщо не е хубава.
— Каква е тогава? — попита тя, без да помръдне.
Той погледна в чувала.
— Боклук.
И затвори вратата. Светлината угасна.
— Боклук — повтори той.