— Поне вземи мезе — предложи тя.
— Не, не. Достатъчно ми е… — Той направи лека гримаса, после почувства как по тялото му започна да се разлива приятна топлина, а смътната тежест напуска главата му.
Тя послушно стана, запуши гърлото на недопитата бутилка с топче от хляб.
— Както разбирам, нямаш нужда от нищо? — попита тя, като го гледаше под вежди. — Поне да ти измия пода, да ти изпера, щом съм дошла…
— Ще поговорим, когато твоят мъж узрее до полковник. — Той вървеше след нея към вратата, като спазваше безопасна дистанция. Затръшна припряно след нея. После, като се опомни, също тъй припряно я отвори. — Шура! — извика и се озърна. Май никой не видя как тя излезе през нощта от неговата стая.
Тя веднага се обърна и на светлината на звездите Серьожа дори видя на едрото й лице недоверчива надежда.
— Коя дата сме днес?
Лицето й сякаш угасна.
— Четиринайсети.
— Месец, месец…
— Ех, докъде те докара пиенето… Ами вече става година, откакто пусна твоята Алочка с мъжа й в Москва, Съжаляваш ли сега? Не искаш да ни гледаш? Стига си се тормозил. Виж колко момичета има. Ще си харесаш някоя лейтенантска булка!
Серьожа тръсна глава, затвори след себе си вратата и светна лампата. Огледа се с ненавист в огледалото. После погледна през прозореца унилия пейзаж, осветен от току-що показалата се от облаците луна.
Пиянството го довърши… Колко време мина, а той все не може да се съвземе.
Разтърси глава и започна трескаво да обмисля нещо, като крачеше от единия ъгъл до другия. Кръстосва до сутринта. После се избръсна, изглади мундира. Сега ще отиде с газката в щаба на дивизията. Трябва да успее…
В това време в столицата трябваше да се състои тържественото изпращане на курсантите от висшите офицерски курсове за преподготовка към Министерството на отбраната. За тържеството пристигнаха жените, годениците, роднините. Стояха с букети цветя и се любуваха на офицерите — в парадни униформи с бели ръкавици.
Пристигна и Тягунов-старши със съпругата си и снаха си. Ала носеше огромен букет. Втренчено оглеждаха редиците на курсистите. Някъде там, на десния фланг, трябва да е Павел Тягунов, най-добрият от добрите.
Нестройната тълпа на роднините трескаво обсъждаше кой къде е разпределен. В Генщаба, в министерството, в най-лошия случай — в щаба на Московския военен окръг. Всички слушаха с известна завист Тягунови и поглеждаха стройната безупречно красива Ала.
Ето кой има късмет! Пред техния Павел, като най-добрия випускник, се очертава нещо такова, за което дори е трудно да се досети човек. А те, тоест Ала и свекървата, спорят бог знае за какво: къде е по-хубаво — в Генщаба или в министерството. В министерството по-бавно се расте, има повече дежурства, нощни повиквания, а който е в Генщаба по-често отсъства от къщи. Затова пък там са най-хубавите командировки.
Генерал Тягунов, цял сияещ от радост, слушаше надменно женските разсъждения.
— Стига вече! Където го изпратят, там ще служи. Сигурно е, че няма да го изпратят в „гореща точка“. Трябва да се пази елитът. Самият министър ми го каза.
— Но сигурно ли е? — попита Ала.
Генералът се усмихна.
— Във всеки случай обеща. Смятай, че Паша е негов кръщелник. Много чорба сме изяли двамата с него в Далечния изток. И не е забравил Павлик. Когато се роди, дойде да ни навести. Ана, кога беше това? — попита генералът съпругата си. — Още заместник-командващ окръга ли беше?
— Как да не помня! — отвърна жена му. — Взе Павлик на ръце. А той го напишка. Направо по ордените протече. А мундирът — параден. Щеше да заминава с него за Москва. Та цяла нощ прах, гладих, оправях.
— Е, тогава съм спокойна — усмихна се Ала.
— Малко по-тихо! — смъмриха съседите щастливите Тягунови.
— Сега ще прочетат заповедта!
Четенето бе продължително. Фамилиите на випускниците бяха подредени по азбучен ред. До буква „Т“ беше далеч. По високоговорителя ехтяха присвоените звания и направленията за по-нататъшната служба. Главно Генщабът и Министерството на отбраната.
— Лейтенант Тягунов! — извика началникът и Павел, представителен, стегнат, със забележителна стойка, излезе от строя.
— Със заповед на министъра като най-добър курсист ви се присъжда извънредно званието капитан! Желая ви по-нататъшни успехи…
Следващите думи потънаха в аплодисментите и поздравленията. Аплодираха самите курсисти. Дадоха му палмата на първенството, признавайки неговото превъзходство.