В офицерското общежитие — нов проблем. Нямаше къде да се настанят. Старото място бе заето. Ала се отпусна безсилно на куфарите. Погледна с ненавист смутения Павел. Попаднаха в такова идиотско положение заради неговата добросъвестност. Ах, той не може да си наруши принципите! Да стои сега и да слуша как плачат малките деца и жените си подвикват от единия до другия край на коридора. Защо дойдоха тук? За това ли бе мечтала? Павел беше притеснен. И също се питаше: защо доведох тук жена си?
Къде да отидат и какво да прави дежурният по част майор Холин? Оставаше само да се обърнат към писаря Горюнов.
Серьожа стоеше в групата на офицерите и наблюдаваше мълчаливо какво става. Нека сами помолят. Че са прекалено горди.
— Какво гледаш — изсъска Холин, като оглеждаше Тягунови. — Виждаш какво става! Изтърсиха се като гръм от ясно небе. Къде да ги дявам?
— Това са ваши проблеми, другарю майор. — Писарят вдигна рамене. — Макар че не мога да се съглася с вас, че са гръм от ясно небе.
Павел сложи ръка на рамото на жена си.
— Още утре се връщай в Москва — предложи й той.
— А ти? — Тя извърна глава към него. — Та ти ще пропаднеш тук без мен. Ще станеш един от тях. Ще се пропиеш! Ще остана. В края на краищата твоето татенце ще предприеме нещо… Или ние, Тягунови, сме такива горди?
— Тук няма къде да се настанят — каза Холин на писаря.
— Тук няма — съгласи се Горюнов. — А в новия блок ги чака запазен двустаен апартамент.
Павел и Ала чуха това и отидоха при тях.
— Запазен апартамент ли? И отдавна ли? — попита още веднъж Павел.
— Ами вече половин година — потвърди Горюнов.
— Та ти каза, че се очаквал някакъв чин от столицата! — започнаха да се възмущават офицерите.
— Да — кимна писарят. — Ето го чинът, пристигна. И апартаментът е за него. — И при тези думи се втренчи в Павел. Къде ще ходиш! Ще те пречупим, какви по-серт сме ги виждали!
Павел се засили и го удари мълчаливо през лицето. Писарят щеше да стане от пода, но получи втори удар. И тогава върху Павел се нахвърлиха офицерите. Не, не да ги разделят и разтърват — просто започнаха да го бият, ожесточено, до кръв… Павел се съпротивляваше отчаяно, на негова страна застана един-единствен от присъстващите — старши лейтенант Прохоров.
Те се биеха умело, непоколебимо, но численото превъзходство на нападателите бе голямо. Между тях се въртеше майор Холин, дереше си гърлото и получаваше удари. А самият Горюнов в това време наблюдаваше спокойно боя и застиналата в ужас Ала. Наизскочиха жени, занареждаха, заплакаха деца…
Най-накрая, като си спомни, че има пистолет, майор Холин го извади и стреля в тавана. Но сякаш не го чуха. От юмруците на Тягунов и Прохоров отлитаха все нови и нови побойници. Но ето че събориха Прохоров, събориха и вързаха Тягунов.
— Бива те — обади се тихо Горюнов и всички чуха. И побоят спря. — Виждате ли до какво води при някои хора столичното високомерие! — рече с въздишка Горюнов. — Алочка, Бог е свидетел, че твоят мъж започна пръв. — А това мирише на трибунал — и сбогом, кариера! Или не трябва? — Той огледа офицерите. — Може би ще се размине без трибунал? Предстои ни още много да служим заедно! После, жалко за жените. Ще отидат утре при „бащицата“, ще паднат в краката му…
— Карай! — възбуденият Холин разсече въздуха с ръка. — Още днес да съставиш рапорт!
— Слушам! — Писарят тракна токовете. — Само че вие като дежурен трябва да съставите рапорта, по правилата.
— Ти ще го напишеш, а аз ще подпиша! — държеше на своето Холин.
— Слушам! — Горюнов козирува. — Разрешете да изпълня? Или да почакаме до утре? Да го съжалим? Все пак млад офицер, такава перспектива, татко генерал, жена красавица, певица… Е, Холин, в края на краищата разбиха моя нос, а не твоя! Аз бих простил. Какво пише в Писанието? Като те ударят по дясната буза, обърни лявата. Така и аз. Жената ме удари отляво, а мъжът отдясно. Всичко е точно.
— Да те вземат мътните… — Холин започна постепенно да се успокоява.
— Хайде, господа офицери, свободни сте! — каза Горюнов на събралите се и преживяващи сбиването офицери. Много от тях си изпатиха здравата, пъшкаха, не можеха да си поемат дъх.
— Мъжки игри! — Писарят сви рамене и се обърна към Ала. — Разтоварване в нашия монотонен, сив живот. По-рано поне имаше опера. Или карти. Сега не е до карти. Развържете ги, какво гледате — нареди той.