— Така и ще сложим край — каза тя. — Мъжът ми се върна. Аз го чаках. Ти приличаш по нещо на него. Но само външно.
— Ще го убия! — изкрещя той и гласът му секна.
Тя въздъхна. Всичко е ясно. Момчето от малко се е нагледало на всевъзможни оперни драми. За него няма други геометрични фигури, освен триъгълници, в които излишният трети разрешава проблемите с помощта на кинжала. Под крилото на обичливата и предана на театъра майка животът му е станал същата опера, в която е чакал да играе главната роля.
— Глупости! Никого няма да убиеш — успокои го Ала. — Нали никога никого не си убивал? — Тя го погледна внимателно.
Той поклати отрицателно глава. А Паша е убивал, помисли си Ала, сигурно е убил вече мнозина. Наистина засега никого от тези, които са ставали трети. В това число Серьожа Горюнов… Макар че е могъл. Но не е искал.
— Бъди умно момче — каза тя. — После ще срещнеш твоето момиче и ще ми благодариш. Бездруго нашите отношения отидоха твърде далеч. Хайде! Край, стига вече… — и свали от себе си ръцете му. — Върви се обличай. Само че най-напред вземи душ. Валерочка, чу ли какво ти казах?
Тя го научи и душ да си взема. Хлапакът хич не беше свикнал на ред и чистота. Все пак личи, че е раснал без баща.
А в леглото проявяваше пълен мъжки егоизъм, който тя преодоля с такъв труд. Налагаше се да го учи на всичко, като се почне от изкуството да осветиш действащите лица и изпълнители.
— Разбрахме ли се? — попита тя. — Валерочка, миличък…
— Ами ако той научи за нас? — С този въпрос и мъченическия си вид изказваше известна надежда, в която сам не си вярваше.
Ала направи ефектна сценична пауза. Нека момчето малко се поизмъчи от неопределеността.
— Ами тогава… може би. Ако не ми докараш алергия с твоето хленчене.
Колко малко му трябва на такъв като него! Лицето му грейна, стана почти детско, очите му засияха.
И пак трябваше да го отблъсква, когато се натисна да я целува.
— За последен път! — молеше се той. — Най-последен…
— Хайде, стига, стига. — Тя го отблъсна. Не много силно обаче. Все пак благодарение на него още се чувства млада и привлекателна.
И той не иска да гледа тия разплодили се напоследък кучки със спуснати коси и цинични възгледи за живота.
Едва се отърва от него. Страхуваше се да не закъснее. От доста време вече колата й е неремонтирана и затова всеки път се налага да хваща таксита, а между шофьорите има всякакви. Лепкави, противни, досадни, не щат пари, искат телефона й. Колко пъти е давала измислени, без да си дава сметка какво ще стане, ако пак попадне на такъв. Досега имаше късмет.
Тя пристигна дори малко по-рано от уговореното. Малко ресторантче в района на „Бронна“. Стоеше и чакаше, от вълнение си хапеше устните и пръстите — лош навик от детството. А той дойде съвсем от друга посока, не откъдето го очакваше. Веднага го позна и си помисли, че дори отдалеч прилича много на фоторобота.
Павел я погледна изпитателно, а тя подсмръкна по женски, склони глава на гърдите му, за да скрие пълните си със сълзи очи. Влязоха в ресторантчето, тя го държеше под ръка, притисната до рамото му. Вътрешно си отбеляза, че е спокоен, не се оглежда и озърта, хем сигурно знае, че го търсят в момента.
Но как да го предупреди. Май ще е по-добре, ако той каже сам.
Вътре веднага им обърнаха внимание. По-точно на нея. Ала помисли, че нямаше смисъл толкова да се докарва и гримира.
Той огледа разсеяно посетителите. Прилича на някакво сборище. Сурови младежи с бръснати глави, почти не се виждаха момичета.
— Да се махаме оттук — каза тя тихо на Павел.
Той сви рамене и седна на една свободна масичка. Нима не се бои?
— Как мина премиерата? — попита той, като гледаше разсеяно менюто.
— Нима си бил там? — полувъпросително каза тя.
— Бях — кимна Павел. — В антракта се наложи да си тръгна.
— Как не те е страх… — Тя поклати глава. — Набиваш се в очите на всички.
Той я погледна внимателно. Значи тя всичко знае. А щом знае, че е бил на премиерата, значи й го е съобщил този, който го търси.
— Видяла си портрета ми? — попита той, като се усмихна едва-едва. — Наистина ли си приличам?
— Мога да помогна, умея да гримирам. Да сменям прическа. Очила…