— Но той не е негодник — въздъхна Макс. — Макар че напоследък все по-малко ми харесва. По-рано бе генератор на мисли, на идеи. Сега очите му шарят, гледа настрани печално… Бих го вписал вместо Клеймьонова. Моля те.
— Мисля, че е в списъка на нашия биатлонист — отговори Кирил. — Нека той да си го убива. Да отмъсти за жена си.
— Ние с теб сме мошеници. Не мислиш ли? — попита Макс.
Кирил го погледна внимателно.
— Наистина е време да си почиваш — каза той. — Та къде да легна в твоята къща, че нощес да не ме удушиш?
— В моя кабинет — отвърна Макс. — Жена ми вече е приготвила леглото. Е, мошеници ли сме или не?
— И то какви! — Кирил сви рамене. — Но запомни: ние сме тук, за да не дойде на наше място още по-голяма паплач. Това е мисия!
— Утешително — съгласи се Макс. — По дяволите, приятно е, че някой е още по-долен от теб. Но поне вършим работа, нали?
— Много добре. Направо ме умили, честна дума. А за Клеймьонова ще помисля. Ако вече не е късно.
2.
От Таджикистан Павел се прехвърли в Чечения. Доброволно. Това стана през лятото на деветдесет и пета година, в разгара на планинската война.
Пътуваше към новата си войнска част през район, който се смяташе за умиротворен. Бе хванал автобус на автостоп, пътуваше заедно с местни приказливи баби, жени с огромни сандъци, бохчи и деца, които си разменяха празни гилзи от автомати. Беше единственият руснак в автобуса. Поглеждаха към него злобно, предпазливо, като си говореха на своя език, макар за работите си да използваха езика на „окупаторите“. През полуотворените прозорци нахлуваше тежката жега и прахолякът от пътя изпълваше всичко. Зад прозорците стърчаха умърлушено ръждиви скелети на изгоряла военна техника. Хлапетиите ги обстрелваха от въображаеми гранатомети. Два пъти спираха на заградителни постове. Изпечени от слънцето младежи с маскировъчни костюми и маратонки надничаха в автобуса. Кой знае защо проверяваха особено внимателно неговите документи.
— Всичко се случва! — каза му един лейтенант с изсветлели от слънцето коси. — Щото имахме тук доброволци от Украйна. Братя славяни, тяхната… Естонците ги познаваме по акцента. А тия шпрехят по нашенски. Карайте, по-нататък ще бъде спокойно. Армията вече е там. Поне правят нещо, не са като нас тук.
А след десетина минути ги изпревари стара жигула, натъпкана с планинци с милиционерски униформи и автомати.
Помахаха на шофьора с ръка. Той спря, извърна се към Тягунов. Лицето му мургаво, а очите светли. Мелез. Тук те са най-зле.
— Майоре, бягай… — прошепна старият шофьор на Павел. — За теб са дошли.
Планинците размахваха ръце, ломотеха нещо на езика си и заплашително въртяха автоматите. Двамина влязоха в автобуса. Размахаха автоматите пред пътниците. И замряха при вида на Павел, който бе без оръжие, но с униформа.
— Проверка на документите! — каза по-младият, като произнасяше руските думи с характерния си акцент. — Слизай, да? — Той посочи на Павел изхода с автомата.
— Ами вие, предатели, какво носите? — в това време вторият, по-възрастен и брадат, преобръщаше чантите и кошниците. И още тук, на пътеката, вземаше всичко, което му хареса, пъхаше го в уста и като го сдъвчеше, го глътваше. Бабите нададоха дружно многогласен вой. Тягунов тръгна бавно към вратата, като поглеждаше изплашените пътници. Нямаше на кого да разчита. Младият размахваше автомата под носа му, усмихваше се самодоволно.
В автобуса надникна още един, попита нещо.
— Хванахме офицер! — отвърна младият на руски. — Давай награда!
И намигна на другаря си, който не спираше да дъвче. После направи път на майора, като се отмести до самата врата и сигурно дори не успя да разбере как Павел с едно мълниеносно движение го повали върху старшия и измъкна автомата…
Когато всички се окопитиха, Павел стоеше до вратата, опрял гръб о борда на автобуса и бе насочил автомата към слисаните бандити.
— Затвори вратите! — извика той на шофьора, като извъртя малко автомата към него.
Вратите се затвориха със скърцане, бандитите стояха и мускулестите им, голи до раменете ръце, с които стискаха оръжието, потръпваха. Водачът им викаше нещо на езика си, но колкото и да се стараеше, не можеше да помръдне. Изглежда, искаше да се измести колкото се може повече встрани, за да може да среже русина с един откос.
— Върни им багажа! — извика Павел. — И предайте оръжието. Тук, по-близо, по-близо!