— Аз вярвам на сътрудниците си! — рече той предизвикателно.
— А аз не напълно. Или предпочитате да пренесем разговора ни в моя кабинет?
Толя Воронин погледна колегите си. Те излязоха вкупом, а той спря телевизора.
— Напразно го изключихте — обади се Меркулов. — Може да покажат мястото на убийството, което още не сме видели.
— Не мога да гледам такива неща. — Гласът му трепна. — Ще ви кажа повече, отколкото те. Но първо ми обяснете на какво се крепи вашата увереност? Нали помня нашите публикации по тези убийства. Помня кои загинаха. Там са оформя някаква поредица. Някаква закономерност. Нека засега да е необяснима за вас… Но Женя никак не се вписва в тази поредица! Извинете, ако не съм казал нещо както трябва. Нали разбирате…
— Няма страшно — успокои го Меркулов, като се спогледахме. — Всичко е съвсем правилно. Ние също не разбираме добре от какво се е ръководел убиецът или тези, които са го наели. Макар да имаме някакви съображения. Правилно, аз също съм съгласен с вас: Женя Клеймьонова не се вписва в тази печална редица от никаква гледна точка. Но има обективни фактори. И в това отношение ще ни помогне балистичната експертиза. Надявам се, че разбирате за какво говоря?
— Горе-долу — Толя кимна. — Нима знаете вече резултата?
— Не още — поклатих аз глава. — Говоря само за собствената си интуиция. Нещо ми подсказва, че е точно така, макар да не разполагаме още с фактите. — И аз прочетох малка лекция. — Отпечатъците върху куршума ясно изобразяват микрорелефа на стените на канала в цевта. Отразените признаци позволяват да се идентифицира оръжието, от което е излетял даден куршум.
— Резултатът ще дойде още днес. — Меркулов погледна часовника си. — Аз съм се разпоредил. Експертите вече работят по въпроса.
— Дори ако бъде така, както твърдите — упорстваше Толя, — пак не мога да сложа Женя в една редица с Руслан Садуев или украинския националист. Опасявам се, че ще тръгнете по лъжлив път, когато поискате наистина да задълбаете.
Погледнах Володя Фрязин, който до този момент не бе проронил нито дума. Той гледаше сериозно Толя, като се стараеше да не пропусне нито дума.
Аз въздъхнах изразително:
— Може да сте прав. Но няма да гадаем. Следствието наистина не търпи гадаене. Сега може ли аз да попитам?
Той кимна, като ме гледаше напрегнато.
— За какво са могли да я убият? Имам предвид мотивите.
— Трудно е така изведнъж… — рече той, след като помисли. — Толкова скандални истории. Заплашваха я по телефона. После заплахите спряха. След некрасивата история, която й се случи във вашето ведомство, където предишният ви шеф просто я изпъдил, тематиката на статиите й стана по-спокойна. Сега и той е в следствения арест. Разбирам, че със смяната на ръководството редът при вас се е изменил. Но и вие сте работели там по-рано, всичко това стана по ваше време! Защо никой от вас не пожела тогава да изясни нещата, за какво обидихте момичето?
— Изглежда, не си представяте добре по какво Главна прокуратура се различава от вашата редакция.
— Всичко е вярно! — прекъсна ме Костя. — Работехме там, поне по това време. Но двамата с Турецки бяхме отстранени от делата.
— Константин Дмитриевич Меркулов сега е заместник главен, тогава не беше — казах на Толя Воронин. — Затова все пак ни обяснете що за история е тази, заради която Женя е търсила прокуратурата.
— То е свързано с Чечня — отвърна Толя и ние с Костя се спогледахме.
Аз дори не мислех да прикривам тържествуването си и вдигнах палеца си.
— Тя ходи там, колкото и да я разубеждавахме — продължаваше Воронин. — Не бе на себе си, когато се върна. Все се страхуваше, че я следят. Нищо не искаше да ни разказва. После изведнъж ми донесе материал. Само обвинения по адрес на властимащите — и никакви конкретни данни. „Страхувам се — точно така каза. — Първо трябва читателят да се заинтригува. Нека някой да се стресне, да направи запитване. А материалите, които съм донесла, не мога да покажа дори на теб.“ Главният редактор свали статията й от броя. Позова се на липсата на доказателства. За мен това бе неочаквано. Смятах, че е правилно първо да предизвика огъня върху себе си. Нека да има съдебно дирене, там Женя ще си представи материалите. Между другото, поведението на главния ми се видя странно. Нервничеше много, изведнъж ми се разкрещя и замаха ръце срещу мен. Никога не съм го виждал такъв. Та материалът на Женя не влезе. Нищо не можех да разбера. Минаваха къде по-скандални неща. А сега — стоп! Тя ревеше, не беше на себе си, момичетата й даваха валериан. Казваше, че ще отиде при главния прокурор. Толкова пъти ходи. Никаква полза. Просто я изпъдили и обвинили бог знае в какво.