— И ще си изгубиш напразно деня! — казах аз, без да крия раздразнението си. — А сега всеки час е скъп. Били са тук, а ти…
— Не са били в състояние — рече Слава. — Тук не си прав, Борисич. Нека отиде. На хората ще им бъде приятно, ще се разговорят… А какво са можели да кажат днес в тяхното състояние?
— Вземам си думите обратно — извиних се на Володя. — Слава е мъдър човек.
— Ако съседите не са виждали Тягунов — продължи Костя, — значи е ходел у Женя доста рядко, ако изобщо е ходел. От друга страна, не знаем дали тя е била в течение на неговите занимания. Може и да не е знаела…
— А като е научила — той я гръмва! — възкликна Слава.
— Но какво общо са могли да имат, освен Чечня? — попитах аз. — Била му е любовница, ходела е у тях, видяла е снайперисткото му снаряжение… И е разбрала всичко?
— Просто е видяла фоторобота — обади се тихо Володя.
— Техният вестник откога го публикува — въздъхна Костя. — Разбира се, ако го е познавала, не може да не е знаела с какво се занимава, казано с голяма вероятност.
— Сега ще съчиним пиеса! — намигна ми Грязнов. — Тя е знаела, но го е обичала прекалено много. И го е накарала да даде дума, че повече няма да прави така. А той, негодникът, си знае своето… И тя обещала, че ще отиде в милицията и ще докладва. Добре ли го измислих?
— Шегата си е шега, но май има нещо вярно — подхвърлих аз. — Спомнете си каква голяма пауза имаше между поредните убийства.
— Ами да, и той се е разкъсвал между нея и желанието да продължава делото си — не преставаше Слава. — Нали виждаш, пълни глупости.
— Още веднъж… — Костя прикри очите си. — Ако не е пристигнал тук случайно с таксито, сигурно е дошъл при нея. Така ли?
— Нормален ход — свих рамене. — И тя не е знаела той с какво се занимава тук. А младежът е интересен, истински мъж, не е като връстниците й…
— Почакайте! — изведнъж ме прекъсна Володя. — Сега ще изясним това! И всичко ще дойде на мястото си!
— Какво ще изясним? — попита Костя.
— Какво може да е имало помежду им — каза Володя. — Толя Воронин ми остави телефона си. Също и домашния.
Володя извади от джоба си визитна картичка.
— Ще може ли… — Той взе слушалката и обърна главата си към мен.
— В моята кантора няма да ти се наложи да искаш разрешение — изсумтя Слава. — Давай, мой човек. Звъни.
— Почакай… — прекъснах го аз. — Какво се каниш да го питаш? За интимния й живот ли?
— Поне дали се е срещала с някого. — Костя сви рамене. — Може да се е оплаквала пред приятелки от нечие невнимание или, напротив — не е можела да се отърве от ухажори.
— Май е по-вярно второто — усъмних се аз, като разглеждах снимките на загиналото момиче. — Честно казано, аз бих се кандидатирал. Но сякаш той не е от тях, разбирате ли? Не знам защо, но така ми се струва. Виж, ако ми кажат, че обича само веднъж в живота, ще повярвам. Прекалено е сантиментален — ето какво. Отива на премиерата на жена си. Здрав, мъжествен, има да живее, ли живее. В очите никакъв фанатизъм… Вярно, някак си застинали са.
— Някога ще напише дисертация — рече мечтателно Грязнов. — Дрънкането на вятъра като следствие от отсъствието на информация. Да му разрешим все пак да се обади? Трябва да запълним някак времето, докато разберем резултата от отпечатъците. При мен на „Петровка“ лабораторията е подпушила! А ние тук се занимаваме с глупости: дали му е бутнала или не е. Може пък точно за това да я е гръмнал, като я сварил с друг.
Въздъхнах и се спогледахме с Костя. Разбира се, Слава е прав. Можем да предполагаме каквото си искаме. Но до някаква граница. Факти трябват, факти…
— Анатолий Петрович, извинете, че толкова късно ви звъня — започна Володя. — От Главна прокуратура… Не искахме да ви разкарваме излишно с призовка, а времето не чака. Точно така, прав сте, въпросът е общ. Вижте, Женя Клеймьонова имаше ли си приятел? Годеник, който да работи във вашата редакция? Не сте чували? Но може би е била приятелка с някого, с някоя колежка, която може да знае…
— По дяволите! — не издържа Грязнов. — Слушай, прекрати! Тя току-що е умряла, а ние нямаме търпение да научим интимните й тайни.
— Как, как? — Володя не му обърна внимание и записа нещо бързо в тефтера си. — Нейният телефон… Благодаря. И още веднъж ни извинете. Просто времето ни припира.
Той затвори и ни погледна безпомощно.