— Няма повече да се обаждам на никого — каза тихо, но твърдо той.
— Да, ние сме глезена госпожица — ядосах се аз. — Ще звъниш и още как! Или искаш да се заловим ние? В следствената практика няма черна работа. Всичката е светла. И аз няма да се посвеня да попитам непознато момиче с кого се е срещала загиналата й приятелка. Това е професия! Това е нашата работа!
Беше ми жал да гледам Володя. Изчерви се, замига… Какво правех аз на неговите години? Как започвахме всички ние? Само по този начин, с най-неблагодарната работа.
— Е, ти прекали! — заяви Грязнов. — Кое момиче ще разговаря неизвестно с кого в единайсет и половина през нощта… Разбирам: някои нямат търпение! Но трябва да признаем неоспоримия факт, че утрото е по-мъдро от вечерта! Ще я извикаме на разпит. Дай ми призовка, моите момчета ще отидат, ще й я връчат, щом сме стигнали дотам…
— Нищо страшно — казах аз. — Няма да отлагаме за утре това, което можем да свършим днес. Търсим убиеца на приятелката й. Ако спи, ще я събудим. Бездруго деликатничим, където трябва и не трябва. А убиецът или убийците не се церемонят… И изпълняват работата на асенизатори на обществото! Наистина, невинаги са прави: последният случай го потвърждава.
Погледнах Костя под вежди. Сега ще произнесе филипика от правилни думи и безусловни тезиси. Ще ме заклейми и осъди.
Но Меркулов мълчеше. После, като видя как присъстващата общественост се заинтересува от мнението му, отвори уста и произнесе нещо странно, нехарактерно за него…
— Да, разбира се — каза той. — Непрекъснато ни изпреварват. Нашите процесуални действия са прекалено тромави и продължителни. Но е така, защото играем по правовите норми, а престъпниците по криминалните правила. Ние наваксваме и затова изоставаме. А трябва да изпреварваме. Тоест да търсим там, където не ни очакват.
И тогава в кабинета влезе Лара, носеше поднос с димящи чаши чай.
— Ето изхода! — посочи я Грязнов. — Без молби и покани, само между нас, по женски. Прав ли съм? — Той ми намигна.
От това можеше да излезе нещо. Лара умееше да бъде проникновена. Знам по себе си.
Тя погледна смаяно насядалите в кабинета. Сви рамене и започна да сервира чаши и чинийки с гевречета.
— Разкош! — рече Слава. — Само една малка молба! Ларочка, не е служебна, а приятелска. Трябва да звъннем на едно момиче с женски глас. Че може изведнъж да се обади мъжът й.
Ние се засмяхме.
— Ех, че сте! — Тя не обърна внимание и се накани да излиза.
— Той така се шегува — каза Меркулов, като продължаваше да се усмихва. — Макар всичко да е много сериозно. Нали чухте за гибелта на журналистката Женя Клеймьонова?
— Да — отговори тя, — и не виждам нищо смешно.
— Така е — съгласи се Костя. — Не бихте ли могли сега да се обадите на приятелката й. Късно е наистина. Но сега нещо налучкваме, по горещите следи сме, така да се каже. Утре вече ще бъде различно. Няма какво да обяснявам на вас точно!
— А какво трябва да я попитам? — Лара ме погледна.
— Искаме да изясним дали е имала близък, много близък приятел? Разбираш ли?
— Да — кимна тя. — Искате да кажете, с кого е спала?
Аз отместих погледа си. Като нищо ще започне да намеква. Това вече бе излишно. Бездруго всички източиха вратове, като ни гледаха. Няма нищо по-лошо да смесваш едното с другото, бирата с водката, а работата с леглото.
— Правилно — кимнах и взех чашата в ръка. И не знам защо си спомних за Светлана. Тя нямаше да задава излишни въпроси. И нямаше да има никакви намеци.
— Дайте номера, ще се обадя — въздъхна Лара. — Както наредите.
Тя не може без това. Но по-рано не беше такава. С времето всичко се променя. За съжаление невинаги към по-добро.
Лара избра номера, застанала с гръб към нас.
— Извинете, Альона ли е? — попита тихо. — Да не съм събудила някого? Да, разбирам, такава загуба… Извинете, че не се представих веднага. И ние тук не спим. Ние — това е Главна прокуратура. Да, да… Аз съм секретарката на следователя, който води делото. Какво да се прави. Имаме само един въпрос към вас. Вие като че ли сте познавали много добре Женя. Така ни казаха нейните колеги. Да, точно така. Разглеждаме най-различни версии за случилото се. Има много. Бихме искали да отхвърлим излишните, за да не се връщаме към тях. Разбирате ли? Та как мислите, може ли да са я убили от ревност? Имала ли си е приятел — младеж или мъж, с когото са я свързвали… Да, разбирам. Какво говорите. Значи не може да бъде? Сигурна ли сте? Изключено? Благодаря. Още веднъж извинете. Лека нощ. Опитайте се да заспите.