— Може би е по-добре да ме размените за някого от вашите? — попита Павел. — Така е по-справедливо. Всички ще го разберат правилно.
Те пак заговориха разпалено, заспориха, като поглеждаха доброволния пленник.
— Ти си истински мъж — каза Имай. — Така ще направим. Ще те сменим за войник. Ако в Русия и Чечня всички разсъждаваха като теб, никога нямаше да има война. Щяхме да живеем като братя!
Сигурно е писал някога стихове, помисли Павел. Не бе очаквал да срещне сред тях човек, който да говори с такъв патос. А главното, всички са съгласни с него.
Направо като сцена от опера. Някога Ала го водеше на опера.
— Бях учител по руски език и литература — каза Имай и се загледа в Павел. — Ето какво направи войната с всички. Великият Толстой е писал за Хаджи Мурат, нима вашите държавници не са го чели?
На сутринта Имай го събуди.
— Ставай, време е да тръгваме, драги. Русите са съгласни да те разменят. Само да не ни пробутат някой криминален като миналия път, тогава няма да има никаква размяна. По-добре да те пусна така.
И както беше по шорти и чехли, отиде в градината. В дъното между дърветата имаше стар обгорял танк Т-55, покрит с ръжда. За дулото му бе вързано въже, на което се люлееха изпрани дрехи.
Домакинът се качи в танка, на мястото на водача. Люкът се отмести трудно встрани, чу се скърцане на отдавна несмазван метал. Запали двигателя. В градината се вдигна синкав миризлив пушек. От къщата изскочиха жени, замахаха с ръце, но късно. Въжето се скъса и танкът излезе от градината на прашния път, а жените огласиха с виковете си наоколо, само че Имай не им обърна никакво внимание. Павел го настигна и седна на бронята. Пътуваха из богато някога село с керемиди по покривите, гаражи и метални врати. След тях тичаха хлапета, викаха нещо, усмихнати, замеряха ги с камъни и буци и се стараеха да улучат руснака. И ето, стигнаха до една голяма плевня, пазена от няколко юноши със сачмалийки. Имай слезе от танка, приближи и им прошепна нещо. Те поклатиха глави, загледани в Тягунов. После отместиха без желание желязното резе от вратата. Те влязоха вътре, Павел помисли и също влезе. Там намериха няколко брадясали, изпосталели пленени войници и двамина дрипави бездомници, които носеха душа под наем…
Роби, Павел си спомни разказите на препатилите. Държат руснаците като роби. И при случай ги разменят като пленници за свои роднини. А след това, като се взря в тъмното, видя още един — офицер, прикован с верига към стената.
— Разбрахме се да разменим трима за трима — каза Имай на Павел. — Теб и ще изберем още двама.
Павел гледаше мълчаливо офицера. Трудно го позна и не вярваше на очите си.
— Паша… — втренчи се в него офицерът. — Ти? Тук? Аз съм, Прохоров. Ваня. Не ме ли позна?
Всички млъкнаха и ги загледаха. Момчетата, които сочеха бездомниците, притихнаха.
— Той е вторият — каза Павел. — Третия сами го избирайте.
Като чуха това, момчетата вдигнаха шум, замахаха с ръце, засвяткаха с очи.
— Не го дават! — съкрушено махна с ръце Имай. — Само за долари.
Като чуха за долари, пазачите закимаха бързо-бързо: да, да, петнайсет хиляди.
— Паша, по-добре остави — рече Прохоров. — Вземи ми документите. — Той ги извади от задния джоб на панталона. — Ето, да ги покажеш на нашите. Че не знаят къде да ме търсят. По-добре вземи със себе си тия нещастници. — Той кимна към бездомниците. — Ние сме отскоро, попаднахме в засада, а те са от няколко години… Всичко ли е наред, изглежда, си дошъл наскоро?
— Дори не успях да стигна до частта си — усмихна се Павел.
— Никога не бих могъл да си представя, ти — пленник — поклати глава Прохоров. — Та предай там… Няма разлика дали ще ме разменят или откупят. И коли приемат. Фолксваген или тойота втора употреба.
Като чуха за коли, момчетата се разбъбриха оживено: тойота, да, мерцедес, да…
— Хранят ни сносно — каза Прохоров. — Охраната дели с нас своята храна. Не са лоши момчета. Натъпкали са им главите с приказки за национална свобода.
Имай закима оживено.
— Да, да, те са мои ученици, представяш ли си? Засега само мен слушат. Не искаха да учат руски език, мислят само за долари и западни коли. За тях това е свободата.
И той каза нещо на момчетата. Те кимнаха послушно, освободиха Прохоров и свалиха веригата.