Очичките й се закръглиха, а личицето — тъкмо обратното — източи се. Аха да заплаче. Или да повика чичо Рустам.
— Ами паспорт имаш ли? Разрешение да живееш в Москва?
Сигурно е просрочено. Но аз не се интересувах от това.
— Ах, по-добре вземете безплатно… — изхлипа тя. — А кой ви каза?
— Подкуп на длъжностно лице! — подсвирнах аз. — По-точно — опит за подкуп. Е?
Тя мълчеше.
— Помниш ли Океана и Люся? — попитах полугласно, като реших, че е готова да даде правдиви показания. — Нали продавахте заедно?
— Те ли ви казаха? — устицата й се поотвори от собствената догадка, не подозираше, че съм я провокирал.
И на мен ми беше противно. Наклепах другарките й. Още не е факт, че са крадли. Но съм свикнал да работя оперативно, по горещите следи. И в дадения случай следите не са напълно изстинали.
— Пикли! — рече тя възмутено.
— Те са окрали чичо Рустам! — налях масло в разпалващия се огън на възмущението й. И номерът мина.
— Подлюки! — изтърси на украински. — А изглеждаха такива честни и порядъчни.
— Трябва да ги намерим — казах сурово. — Къде живеят?
— Ох, забравих, някъде на „Садовое колцо“…
— Адреса, имаш ли домашния адрес? — продължавах да питам и да разглеждам бутилката.
— Не са ми го давали… — Тя сви пълните си рамене. — Тук има нейни землячки, працуют… работят — поправи се тя и страхливо ме погледна. Значи и предишните милиционери са искали да се говори на руски. Интересно, какво ли са искали още?
— Върви го намери! — заповядах аз. — Аз ще те почакам тук. Нито дума за мен! Разбра ли? Иначе ще изпратя бутилката за експертиза, а теб по етапния ред — към родината. И ще ти сложа печат в паспорта, че вече няма да можеш да припариш насам.
Сам на себе си бях противен. Плашех наивната, още чиста девойка. Намерих кого…
Тя кимна с готовност и изхвърча от будката.
— Поне заключи! — извиках след нея.
Тя се върна, заключи с треперещи ръце вратата, като ми се усмихваше благодарно и същевременно изплашено. И затича между сергиите.
Погледнах тъжно след нея. С какво трябва да се занимавам! И аз, и тя. Винаги мога да се самосъжаля. Стигнал съм дотам, че сплашвам младите момичета. Но на нея сега й е времето да пее песни, да прави вареники4 с вишни, да се разхожда с младите парубки5 край езерото.
След пет минути дотича запъхтяна. Подаде ми парченце амбалажна хартия с ръбести краища, на което набързо бе написан адрес: Хмелницка област и така нататък.
Това „и така нататък“ ме засягаше най-малко. Канех се да получа своето за това късче хартия.
— Услуга за услуга — казах на момчетата. — Получавате интересуващия ви адрес, щом започнете да си спомняте какво сте видели или чули в деня, когато сте се преместили в тази квартира.
Те се спогледаха по навик. Свикнали са да работят двамата. А се спогледаха, с надежда впиха очи в хартийката с адреса, която аз размахвах под носа им.
Връщахме се с колата към кооперацията на „Садовое колцо“, впрочем тя е близо до институт „Склифосовски“ Нашите стажантки свиваха обидено устни. Отстраних ги от разговорите на пазара, а те толкова искаха да загладят положението, да изкупят вината си, да докажат… Използвах готовността им след десет минути, като им наредих да обходят останалите апартаменти. И те изпълниха задачата за половин час, докато ние беседвахме с момчетата в кухнята.
— Момчета! — набивах в главите им с цялата убедителност, на която съм способен. — Сигурно сте се нагледали на видео и затова ви се струва, че очаквам да ми разкажете за един свиреп мъж с огромна винтовка с оптически мерник. Когото сте срещнали, като сте изхвърляли кофата с боклука. Може би ще си спомните нещо странно, необикновено, което ви е направило впечатление? Това са хора, имам предвид килърите, които не са като другите. Могат да се разхождат с кепе и шлифер, да не правят впечатление, да бъдат обикновени. Но как се държат? Какъв е погледат и изражението на лицето, когато се срещат погледите ви? Разбирате ли за какво ви питам?
— Може да са стреляли от преминаваща кола? — предположи Микола.
— Изключено — въздъхнах аз. — Винтовката е достатъчно голяма, ще стърчи от купето, но дори да се стреля от задната седалка от противоположната врата — пак е много трудно да се уцели. При това входният отвор говори, че е стреляно все пак отгоре. Поръчковите убийства се извършват на сигурно. При неуспех жертвата щеше да стане ужасно предпазлива, щеше да се заобиколи с телохранители. Затова се стреля в упор, а майсторите на снайперската стрелба, които при това искат да изчезнат благополучно, заемат удобна позиция. Не ви чета безплатна лекция, за да попълня багажа ви от знания, ако решите да се заемете с това. Трябва да знам какво сте видели или чули онзи ден.