Довчера всесилен стопанин на мотострелкови полк, с неговите оръдия, бронетранспортьори и танкове, Серьожа никога в живота си не се е чувствал толкова безсилен.
— Какво мълчиш? — усмихна се враждебно Руслан. — Пилееш ги по мадами? Ходиш на танци-манци?
Сергей продължаваше да мълчи. Изражението на лицето му се променяше, Сьома го гледаше и също чакаше отговор, като постепенно се преместваше настрани със стола си, за да може при нужда да духне.
— Серж, какви пари? — попита той и изведнъж точно под ухото си усети острия хлад на нож. — Върни им ги!
— Няма какво да връщам — отговори Серж, когато най-сетне дойде на себе си. Няма да ги пречукат направо тук, сред тълпата. Може да си говори каквото иска, но нали няма да ги заколят пред очите на всички.
И точно в този момент към масата се насочиха момичетата, които Руслан изпрати да танцуват, придружени от младичък милиционер.
— Ето тези… — едната красавица посочи чеченците. — Лепнаха се за нас и ни заплашват!
— Кой те заплашва бе, момиче? — засмя се Руслан и разпери ръце. — Срещнах стар познат, дадох ти да се почерпиш със сладолед… Не мога ли да си поговоря откровено с човека, когото не съм виждал отдавна, а?
Серьожа не успя да отрони нито дума. Почувства внезапно под масата как ниско в корема го докосва нещо остро и студено.
В това време другият чеченец, който стоеше зад гърба на Сьома, грижливо сложи ръка на рамото на милиционера и въпреки съпротивата му, го отведе настрана и започна да му шепне нещо проникновено на ухото. Милиционерът се опитваше да се измъкне, но успяваше само да се възмути.
Животът наоколо продължаваше. Музиката ехтеше, двойките танцуваха и никой не се интересуваше какво става на тяхната маса. Момичетата стреснато мигаха и не се решаваха да извикат никого.
Руслан се усмихна и протегна ръка.
— Как се казваш, скъпа?
— Наташа… — изчурулика тя, виждайки как техните кавалери седят бледи и изплашени, а това бе по-страшно от всичко.
— Колко ти плати Серьожа, за да бъдеш с него?
— Николко, не сме се разбирали…
Устните й трепереха.
— Аз ще ти платя да го оставиш днес на мира. Днес той е мой! — Руслан се потупа за авторитет по гърдите. — Утре не знам. Може и да е твой. Добре ли ме разбра? Тогава вземи, рожбо.
И пъхна в ръката й още няколко зелени банкноти.
— Да се махаме оттук — подкани той мълчаливия си спътник, който току-що бе пуснал милиционера. — Да вървим, мигар тук можеш да си кажеш две думи? Шум, врява, момичета, милиция… Хайде!
Той потупа Серьожа по рамото.
— Отдавна не сме се виждали, нали? А ми се ще да си поговорим.
И го погледна в очите с неподвижния си мъртъв поглед, който не предвещаваше нищо добро.
Спуснаха се четиримата долу. Тъкмо излязоха навън, и покрай тях към ресторанта се насочи милиционерски патрул начело с познатия им вече милиционер, угрижен донемайкъде. Толкова бързаше, че дори не ги забеляза.
Руслан погледна учудено след него.
— Пъргав, а? Да не си му дал малко? — попита той другаря си. Оня сви рамене и отговори нещо на своя си език.
— Такива ми ти работи — обясни Руслан на Серьожа и Сьома. — Много му дал, а и на приятелчетата се приискало…
И поклати глава през смях.
Те тръгнаха към колата, спряна край тротоара. Серьожа усещаше с гърба си как вървящият след него Руслан го докосваше със същото твърдо и остро нещо.
Качиха се в червена „деветка“. Руслан на кормилото, Серьожа до него. На задната седалка седнаха Сьома и другият чеченец.
— Впрочем не ви представих — обърна се назад Руслан. — Това е Шамил, това — Серьожа, нали? А вие, младежо?
— Семьон. А къде отиваме?
— Хотел „Белград“, той е близо — отговори Руслан. — Трябва да поговорим, да обсъдим, да ви направим доста примамливо предложение. Правилно ли казвам? — попита той Серьожа. — Мигар миналия път ти направих лошо предложение? А ти ме измами. Избяга с жената на офицера. Всичко ми обясни онзи ваш майор Холин. Какво и къде. Облякъл цивилния костюм — и дим да го няма. Късно научихме, че са те уволнили. А иначе всичко знаехме за теб. Всяка твоя крачка. Вече искахме да дойдем направо в полка ти през нощта. Вече бяхме купили всичките ви дневални. Майор Холин се съгласи за сто долара да отвори през нощта вратата. А ти избяга. С хубавата жена! Но това може да се прости. Това е мъжка постъпка, нали?