Така пътуваха по „Нови Арбат“, след това завиха на „Садовое колцо“.
Руслан като че ли познаваше тук всичко. Къде да завият, къде да минат.
И след малко бяха в неговата стая на седмия етаж на хотела.
Серьожа забеляза как всички тук посрещат Руслан — угоднически или с боязлива усмивка.
В стаята говориха дълго. Едва ли не до сутринта. Макар отначало да си мислеха, че всичко ще свърши много скоро.
— Виждаш ли килимите по стените? — Руслан показа два килима, окачени на стената. — Нямаше ги преди, аз ги донесох от родния си Ачхой. Но днес пак мога да ги изнеса. Свити на руло. Сещаш ли се кой ще е вътре?
— А мен пък защо? — плачливо попита Сьома.
— За отказ — кимна Руслан. — Като ми откажеш една услуга, ще излезеш оттук в този килим… Драги, не питам къде са диамантите ми! — Той притисна ръце до гърдите си и се обърна към Серьожа. — Взел си ги, хубаво! А ти си мислеше, че са ни арестували, нали? ОМОН ни е арестувал? Няма никога вече да ни срещнеш, нали? И аз щях да си помисля същото. Ако ченгетата не бяха ме забелязали, а ти се постара да избягаш с диамантите, тогава щяхме да си говорим по друг начин, разбра ли, или не си? Или изобщо нямаше да има с кого да говорим. Но щом имаш смекчаващи обстоятелства, веднага ще ти кажа: трябва да върнеш дълга. Двойно. Ако не бях аз, щеше да загинеш в онзи самолет!
— Ето! — Горюнов извади дебела пачка пари. — Всичко, което остана.
— Дръж си ги! — възкликна Руслан и отмести ръката му. — Ако искаш, раздели ги с приятеля си.
— На мен не ми трябват! — Сьома се отдръпна. — Не ви знам работите. И няма защо да ме забърквате — каза той на Серьожа. — Сега знам, че нарочно ме забърка в тая история.
— Виждаш ли какъв приятел имаш — въздъхна Руслан. — Веднага се отказа от теб… Макар че ти с тия пари му свали примката от шията, вярно ли е? — каза по-високо отпреди, накланяйки се към Сьома. — Ето какво направи сега! Предаде приятеля си! А той те спасява! И то неведнъж. Правилно ли казвам, а?
Смъртно бледият Сьома преглътна конвулсивно слюнката си.
— Виждаш ли, живее ти се… — изрече удовлетворено Руслан и се спогледаха със засмелия се Шамил. — Голямо удоволствие е да убиваш тези, които искат да живеят. Кажи му! — Той се обърна към земляка си.
Шамил промърмори нещо на езика си, като продължи да се смее. Вече наистина презираше тия руски младежи, които приличаха на ревливи госпожици.
— И какво трябва… — попита нещастният Сьома. — И колко? Ще ги върна, непременно…
— Ето, това е приказка! — изрече със задоволство Руслан. — Така трябваше от самото начало. Ами ти какво ще кажеш? — попита той Серьожа.
— Аз също… — отговори и се закашля.
— Не чувам! — подложи ухото си Руслан.
— Също ще ги върна — пророни Серьожа, като местеше с усилие изтръпналия си език.
— Ще връщате постепенно, а не изведнъж — сключи вежди Руслан. — Въпросът е само с какво?
— С какво? — попитаха Серьожа и Сьома почти едновременно.
— Сега ще се разберем по този въпрос! — Чеченецът се облегна назад в креслото. Не скриваше удовлетворението си. После стана, извади бутилка коняк и наля две чашки.
— Аллах ни забранява, но за скъпите гости защо да не извадим бутилката? Пийте, пийте, конякът е хубав, арменски. Или предпочитате френски? Пийте, какво зяпате! За свободата на чеченския народ!
Да пиеш под втренчения му поглед бе непоносимо. Но те пиха, като едва прикриваха отвращението си. Сякаш пиеха за първи път.
И чак тогава до тях достигна смисълът на тоста.
— Не ви ли хареса? — попита Руслан. — Някой не хареса моя тост?
— Но защо? — побърза да се обади Сьома. — Чудесен тост. Всички народи трябва да бъдат свободни. И чеченският също.
— О! — Руслан вдигна палеца си. — Златни думи! А ти какво ще кажеш? — и се обърна към Серьожа.
Той сви рамене.
— По-добри думи не могат да се намерят. Само че от кого трябва да е свободен?
— От Русия — отвърна изведнъж Шамил на съвсем чист руски.
Всички, в това число и Руслан, го погледнаха смаяно. Сякаш изведнъж е заработил високоговорител.
— От поробителите си — продължи невъзмутимо Шамил. — И вие трябва да работите за делото на нашата свобода.