— Бях — отговори той виновно.
— Сложи ли букет от наше име?
— Венец.
— Така ли? И какво написа, ако не е тайна.
— Не е тайна. — Володя наведе очи. — От следствената група на Главна прокуратура. Че какво?
Ние го гледахме с широко отворени очи. Тоя ни уби!
— Не, наистина ли? — попитах аз. — Или го измисли току-що?
— Какво толкова? Да не би да не съм направил нещо както трябва? Всички много преживявахме, нали помня…
— Трябваше поне да събереш от тях пари. — Слава кимна към мен. — Те са богатички. Сега им плащат редовно, за да не избягат. Само ние, сивите добичета, не сме потребни на никого.
— Венецът е от следствената група — напомних аз. — А засега ти си част от нея… Колко пари даде? — попитах Володя и си извадих портфейла.
— Дай и заради мен — помоли тихо Грязнов. — После ще ги върна.
— Никакви пари не ща! — обиди се Володя. — Това е моя инициатива, не исках и да ви казвам. На толкова неща се научих от вас. Това е безценен опит, с нищо не може да се купи.
— Което е вярно, вярно е — съгласи се Слава. — Поне запозна ли се с родителите й? На помена или другаде.
— Не съм ходил на помена — отговори Володя. — Защо, трябваше ли?
— Детска градина! — избухна Слава. — Не, вземай си го, а аз си връщам думите обратно. Не ни трябва такъв! На какво си се научил, като не знаеш, че точно на помен най-лесно можеш да разприказваш убит от мъка човек.
— Та аз разговарях с родителите й! — Володя се изчерви от такава несправедливост. — Всичко ми разказаха за нея. Още там, на връщане от гробищата.
— И ти мълча? — попитах аз.
— Ами за какво да говоря. — Володя вече се беше изчервил до мекото на ушите. — Те ме поканиха у тях. Извън града. Дадоха ми адреса си. Казаха, че там сякаш имало някакви документи, които тя занесла една нощ. Поканиха ме вдругиден.
— Ами да, трябва да се окопитят… — промърморих аз, като гледах Грязнов и ми се струваше, че бих го убил.
— Поне каза ли, че тези документи ни трябват за издирване на убиеца? — попита Слава, за да оправдае някак гневния си изблик.
— Естествено. С това започнах.
— Тю… — Грязнов вдигна и двете си ръце нагоре, предавайки се. — Е, мир, мир! Недооценяваме младежта, все още има такъв неизживян недостатък. Ще го имаме предвид при по-нататъшното общуване с вас.
Той прегърна моя ученик и аз усетих нещо като убождане на ревност.
— Та какво казваше там за винтовката с отпечатъците? — попита примирително Слава. — Какво не съвпада там? И как може да не съвпада?
— Исках да кажа друго — кимна Володя. — Не може да я е убил. Другите да. Нея — никога. Убеден съм в това. Разговарях с нейните приятели. Само маниак, човек, който не я е познавал, е способен на такова нещо. А той не е бил маниак. Не знам как да ви обясня…
— Къде ти, ние нали сме тъпички… — опита да се обиди Слава и в това време телефонът иззвъня.
Вдигнах слушалката.
— Разпореждането на главния прокурор за предаването на делото вече е у мен — изрече като скоропоговорка Меркулов. — Считано от днешна дата. Но мога да го доведа за ваше сведение и утре. Знаеш ли поне подробностите?
— Досещам се — отвърнах аз. — Значи имам едно денонощие на разположение?
— Защо, очаква ли се някакъв пробив? — попита Костя с треперещ глас. (Нали винаги страдаше заради мен.) — Ако проблесне някаква светлинка в тунела, смятай, че нищо не съм ти казал. Ще поема отговорността. Ще се оправдая — увъртях се с хиляди работи и забравих да известя следствената група.
— Точно така — зарадвах се аз. — Предишният главен с какво ли не ни смайваше: криеше и губеше важни документи. И какво? Куче влачи, диря няма.
— Значи нищо не съм ти казвал? — попита Меркулов с предупреждаващ тон.
— Ти си знаеш — отговорих и затворих телефона.
Слава и Володя ме гледаха въпросително. А какво очакваха? Вързах го, че се очаква пробив… Той ще ми прости, но висшестоящото ръководство на него едва ли.
Та къде е този пробив? Добре, Володя ще отиде при родителите на убитото момиче — и какво? Ами ако нищо не излезе? Какво толкова може да пази при мама и татко? Вероятно е разбирала, че ако на някого много му дотрябват, ще ги намери и там.
А има кой да търси документите й. Ето и Володя спомена нещо за отпечатъците върху винтовката, която изобщо не сме виждали…