— Прибирай багажа — каза той. — Ще си ходим. Намери телефона на Турецки… В теб ли е? И по-бързо. Ще тръгнеш след мен. На двайсетина метра зад мен, не по-близо. Твоят любовник трябва да види първо мен и чак тогава теб. Проследи поведението му. Какво гледаш? Край, напускаме квартирата…
Павел написа бързо бележка на хазяина и остави пари. От тези, които му донесе Ала.
Тя вървеше след Павел и следеше Валерик. Отначало, когато покрай него почти притича наблюдаваният от него обект, той се стресна, после свали от врата си яркооранжевото шалче — тя му го бе подарила някога. Помаха на някого с него. И едва тогава срещна погледа й.
Ала мина покрай него, без да го гледа, и Валерик, застанал до гъбката, не посмя да й извика. Само гледаше изплашено след нея, свил главата си в раменете. Всеки момент ще се случи нещо… Сега ще го хванат, убият или арестуват… Не знаеше подробности. И забеляза само едно нещо: лекарите от „Бърза помощ“ скочиха, заеха местата си в колата, после моторът зарева, но колата така си остана на мястото.
Като пресичаха дворовете с два изхода, които той предварително бе изучил, Павел най-сетне я изведе на ъгъла на широка улица с голямо движение. Ала едва успяваше да го настигне. След като се огледа, той влезе в най-близката телефонна кабина и рязко свали слушалката.
— Номерът на телефона! — каза той нетърпеливо.
— Може би не трябва… — настръхна тя. — Все пак той те търси.
— Всяка минута е скъпа! — очите му яростно святкаха. — Къде си го записала?
— И така го помня — съвсем пребледняла, тя продиктува номера.
12.
Документите, които донесе Володя, бяха толкова интересни, че Меркулов „забрави“ да ме запознае с разпореждането за предаване на делото във ФСС. Документите бяха цяла камара. Женя ги е крила в изоставен кладенец и затова бяха навлажнели и слепнали. Не ги бе спасил дори целофановият плик, в който бяха сложени.
Докато ги разглеждаше и внимателно изглаждаше листовете, Слава мърдаше устни. Володя въздишаше и подсвиркваше, поклащайки глава. Ние с Костя от време на време въздишахме. За този час и половина Меркулов пребледня и отслабна. Лара неуморно ни правеше ту чай, ту кафе. Гледаше ни изплашено, без да продума.
Тя вече знаеше за отстраняването ми.
Когато телефонът иззвъня, аз помислих, че трябва да се заключа и да изключа всички телефони, докато изучим всичко. Да не пускам никого нито навътре, нито навън. Да не реагирам на нищо — нито на земетресения, пожари и революции, — докато не разберем какво държим в ръцете си.
Но все пак вдигнах слушалката.
— Аз съм, Тягунов — чух пресипнал глас. — Знам, че ме търсите…
Посочих на Слава вратата, после слушалката, която държах в ръката си.
— Това е той — прошепнах. — Само бързо.
Грязнов скочи към вратата. Сега ще се обади на всички свои, за да засекат.
— Само не се канете да ме засичате — каза Тягунов. — Иначе няма да има разговор. А това, което ще ви кажа, е по-важно от моята глава.
Изглежда, Слава чу това и замръзна на вратата, гледайки към мен. Аз повдигнах рамене и посочих с очи слушалката. По дяволите! Ситуацията е като онзи път в театъра. Хващаш едно, изпускаш друго.
Върви кажи кое е по-важно… Ако излъжа, ще разбере по гласа ми. С него най-добре да говоря откровено.
— Окей! Но щом ми стане безинтересно, непременно ще ви засечем. Затова говорете по същество и кратко.
— Не съм убивал журналистката Клеймьонова — призна той. — Също и Сергей Горюнов. Откраднаха ми винтовката. И се възползваха от нея.
— Трябва да ви е останала още една — казах аз.
— Да, и току-що убих с нея килъра, който се готвеше да ме застреля. Убих го със същата винтовка. Той остана там, на покрива.
Костя и Слава долепиха ухо до паралелния телефон.
— Адресът… — само с устни произнесе Грязнов.
— Най-добре да изпреварите господарите му и да се убедите сами — каза Тягунов. — Наблизо е деветдесет и трето районно на милицията. Позвънете веднага, да обградят блок четиридесет и три, втория вход.
Аз записвах и кимах.
— Почакайте, сега ще се обадя по другия телефон — казах аз.
— Не се бойте, засега няма да ви засичаме.