— Какво искате да чуете от нас? — попита Меркулов. — Че точно така трябва? Да стреляш по всеки, когото смяташ виновен, щом правосъдието е безсилно пред него? Но докъде ще стигнем тогава? Русия ще се превърне в театър на криминалната сеч. Мъжът ви е престъпник. Но ако ставаше дума за амнистия за участниците в чеченската война, бих записал неговата фамилия на първо място. Разбирате ли? Да се амнистира, но не да се оправдае!
Отдавна не съм виждал Костя толкова суров и жесток. Ала ме гледаше безпомощно, търсейки подкрепа. Аз си замълчах. А какво можех да кажа?
Слава гледаше в тавана, сякаш се стараеше да види някого там.
Ала се усмихна слабо, доизпи чая си. Бе непоносимо да гледаш как страда толкова красива жена. Изглежда, тя нещо разбра и затова се усмихна вече не измъчено, а сякаш стоеше на сцената, където възторжените зрители я извикваха на бис.
— Животът продължава — каза тя. — Печално е, когато се налага да виждаш славни, добри хора да се преследват! Аз виждам! Вие сте много добри, чудесни хора… — Гласът й трепна и тя пак се усмихна. — Виждам всичко това отстрани и просто сърцето ми се къса. Представете си, вчера бях на гроба на Серьожа Горюнов, видях нещастните му родители. За тях той е най-добрият на света. Беше талантлив. Вината не е негова, че винаги попадаше в зависимост от онези, които не могат да стъпят на кутрето му. Но такъв е животът… Само че защо между хората има такова неразбиране? Защо всички ние, нормални хора, не можем да се гледаме в очите с добро? Не можем да си простим слабостите? Защо някакви негодници могат без усилие да насъскват хората помежду им, а ние нищо не можем да направим?
Ние продължавахме да мълчим.
Тя стана.
— Ще вървя. А вас тримата ви каня в моя театър. Елате! С жените, с децата. Първата неделя ще пея в „Тоска“. Непременно елате. Ще ви оставя билети при администратора.
— Такава жена! — въздъхна Слава, когато тя си отиде. — Като я погледнеш и си мислиш: с какви глупости се занимавам! А животът минава покрай теб.
— Занимаваш се с това, което най-добре умееш — възрази Меркулов. — Създаваш за хората поне привидна безопасност. Ето сега тя ще си замине, ще се прибере вкъщи, вечерта ще отиде на работа в театъра си. И ако с нея нищо не се случи…
— Демагогия! — прекъсна го Слава. — Бившият й съпруг, когото тя обича, също се занимава с това, което най-добре може. А тя обича него, а не мен!
— Ти се увличаш — казах аз. И като станах от мястото си, отворих сейфа. Извадих преполовената бутилка арменски коняк. Помислих, че неслучайно ние със Слава се стараем да не доизпиваме шишето. Току се случило да полеем нещо… Като днес. Уж няма никакво събитие: просто само една хубава жена си отиде. Искаме да хванем бившия й мъж, когото очаква смъртно наказание, а тя ни благодари и ни кани в театъра си…
Изобщо какво става с всички нас? Без бутилка не можеш да разбереш.
В този момент в кабинета надникна Лара.
— Може ли да прибирам? — попита и посочи чаените чаши.
— По-добре се присъединявай към нас — поканих я аз. — Много навреме идваш.
— Така ли? — Тя седна на края на креслото, в което току-що бе седяла друга красавица. — Колко интересно… Ще ми налеете ли? — Тя подложи чашката, която извади от бюрото ми. Пак демонстрира особените ни отношения. Наблюдавахме я мълчаливо.
— Ние тук малко сме се разчувствали, отпуснахме се…
— Ами как! — засмя се тя. — Такава жена! Сигурно в нейно присъствие изведнъж сте забравили всичко.
Смехът й бе неестествен, напрегнат. Тя изпи коняка и ни кимна.
— Забрави да се чукнеш с нас — казах аз, като я гледах в упор.
Нима ме е предала? Помислих, че няма да се успокоя, докато не разбера именно сега.
— А за какво пихме? — попита тя. Слава разбра, че нещо става с мен, и ме побутна с лакът. Но вече не можеше да ме спре.
— Значи ходиш да тропаш за мен? — попитах аз.
От нея не ставаше актриса! Никаква издръжливост. Това не ти е Светлова. Всичко, което можеше Лара, бе да отвори широко зелените си, малко кривогледи очи, които така обичах. Гримасата й веднага я издаде.
— Саша… — прошепна Костя и направи опит да стане.
Лара сякаш го изпревари — скочи отривисто от мястото си.
— Седи там! — викнах и не беше ясно за кого се отнася. Във всеки случай и двамата седнаха — и моят началник, и подчинената ми.