— За това ли ме извика? — попита Лара.
— Току-що на това място седеше друга жена — казах аз. — Развела се е с мъжа си, сменила е неговата фамилия, него го издирват като престъпник. Но тя не го предава. Разбираш ли? Нека ме осъдят моите другари… — аз кимнах поред към Костя, после към Слава. — Понеже постъпвам сега непрофесионално въпреки нашата уговорка, но все едно ще те попитам. Защото това вече става непоносимо: на кого каза, че документите на загиналата Женя Клеймьонова са при нас? На кого?
Така ударих с юмрук по бюрото, че чашките подскочиха. С Лара сме имали най-различни разправии, неведнъж съм й крещял и удрял с юмрук, а тя ми е отговаряла: на жена си крещи! И аз млъквах, осъзнавайки правотата й. Но сега тя мълчеше. Само ме гледаше изплашено и жално. И в прекрасните й очи имаше сълзи, и устните й, целувани някога от мен, трепереха бързо, бързо.
Разбира се, рискувах, като й вземах страха. Много рискувах. От къде на къде съм решил, че тя е показала документите на някого? Може да е чула за тях, а може и да не е чула. Едва ли е виждала тези документи, макар че досега бяха у Володя Фрязин. И сега ще свие рамене и тихо и обидено ще каже: на никого! На никого и никога не съм говорила за тях.
Но неслучайно твърдят, че рискът е благородно нещо.
— Ти сам си виновен, че така се случи — заплака Лара.
Това бе признание. Лично аз не очаквах такава развръзка.
Значи е истина, а дълбоко в душата си се надявах, че греша.
— Аз? Аз ли съм виновен? — изглежда, моето учудване бе прекалено.
Слава въздъхна високо. Костя барабанеше нервно с пръсти по бюрото. Ето сега ще станат и ще си отидат, помислих аз. Защо им е този спектакъл?
Те така и направиха. Станаха и излязоха.
— Ти — Лара вдигна към мен пълните си със сълзи очи, — искаш да кажеш, че уж аз съм те предала? Отначало ти ме предаде! На жена си изневеряваш, а мен — предаваш! Ти спа у онази валутна курва и мислеше, че няма да разбера? А те ми казаха за това. Проследили са те, разбра ли? Жена ти ми звънеше през нощта и крещеше. Аз плаках до сутринта, а ти лъжеше и криеше очите си от мен… А те ми казаха, че при желание мога да ти върна. Не исках, мислех, ще поговоря с теб… А ти най-нагло я домъкна тук! С тази певичка… Аз видях, всичко видях, как я зяпаше!
Тя изхлипа. Още една жена разплакахме. Каква е тази моя професия, да я вземат мътните!
— Кои са те? — попитах тихо.
— Не знам точно. Изобщо от службата за сигурност. Чрез теб щели да намесят тази проститутка в нещо лошо. Излъгаха ме, сега виждам, използвали са ме. Провокираха ме. Но сега можеш да използваш мен. Разбираш ли? Ще им предавам всичко, което искаш, всяка лъжа. Нека мислят, че продължавам да работя за тях.
В очите й гореше ненавист, примесена с надежда. Тя искаше да мъсти, както и преди.
— Дори не си мисли! Какъв двоен агент става от теб. Ще оставим всичко така.
— Тогава напускам, щом не ми вярваш.
— И те ще разберат, че са те разобличили — махнах с ръка. — Върви си в стаята и се оправи. И напиши за всичко, което се канеше да им предадеш. И което вече си предала. А ключа от сейфа сложи на бюрото. И да знаеш, както и да се оправдаваш, ти си ме предала. Но сега вярвам, че ще бъдеш най-преданият ми сътрудник. Това е. Върви.
Тя излезе мълчаливо. След минута Костя и Слава влязоха. Седяхме мълчаливо и неподвижно като гръмнати след случилото се току-що тук. И останахме така, докато се стъмни. После влезе Лара — бледа, с торбички под очите. Сложи мълчаливо листовете, изписани с неравен почерк. И също мълчаливо излезе.
Ние четяхме, предавахме си поред един на друг листовете, както преди това четохме събраните от Женя Клеймьонова документи.
— Какво й каза? — попита Костя.
— Какво можех да й кажа? — повдигнах рамене. — И моята работа не е чиста. Женска мъст… Предала ме, защото била вярна на чувството си.
— И това се случва — съгласи се Грязнов. — Само че ние с Костя нищо не сме видели, нищо не сме чули. Жал ми е за момичето, Турецки, да я пощадиш! Виж я как преживява…
Погледнах с благодарност приятелите си. И за кой ли път помислих: какво щях да правя без вас?