— Какво по-точно ви интересува?
— Нищо особено. Това не е разпит. Само частна беседа, както се бяхме уговорили.
— Разбрах ви. — Саврански кимна. — Марк е наборник. И аз като баща не съм равнодушен къде и как ще се наложи да отбива военната си служба. Какво искахте да чуете?
— Че нали следва? — учудих се аз.
— Добре сте вие, имате момиче, няма да ходи войник.
Сега Саврански озадачи мен: откъде такава осведоменост? А той продължаваше да се оплаква от сина си:
— Това хлапе заряза института, реши да се захване с журналистика. По-точно влюби се в едно момиче, което учи журналистика. Тя го благословила. И му казала, че когато се озове в Чечня, трябва да й изпраща оттам материалите си — очерци, наблюдения… Как мислите, Александър Борисович, животът на собственото дете струва ли един милион долара?
— Безспорно — съгласих се аз. — Особено ако ги имате.
— Сега ще възразите, че заради него ще отидат да служат други! — възкликна той раздразнено. — Тези други също си имат родители, ще кажа пък аз. И ако всички си мълчат, докато гледат какво става там, това не означава, че толкова ми е безразлична съдбата на моя син!
— Ами синът на генерал Тягунов? Все пак таткото е заместник-министър. А момчето в Чечня.
— Това е истинска семейна драма. — Саврански махна с ръка. — Дори не питайте… Вие сте интелигентен, порядъчен човек, такава ви е работата, разбирам, но все пак си има граници. Имам предвид измъченото бащино сърце. Познавам това семейство нелошо, повярвайте, достойни хора са, макар да се развеждат, жената почти не спи, плаче, не знае къде е синът й, какво става с него. А той не е изпратил нито ред, представяте ли си? Откакто е изчезнал, горките родители не знаят какво да мислят. Впрочем чеченците са предлагали да го върнат срещу откуп. Но се оказало, че става дума за съвсем друго момче.
— Но това не пречи на Генадий Матвеевич да строи вила — вмъкнах аз.
— Оставете го на мира с тая вила — с досада ме прекъсна банкерът. — Тя няма връзка. Строителството започна отдавна, когато всичко беше наред с Паша, сина, когато учеше тук във висшата школа, бе най-добрият от добрите, за което получи капитански чин. Тогава се сдърпа с баща си. Също като вас го укоряваше… Офицерите, казва, няма къде да живеят, а ти си строиш палат. На първо място трябва да е семейството, ето кое все не проумяваме. Семейството е висша ценност! Не ме е направил човек родният колектив. Баща му, разбира се, му говори на шега, виж каква жена имаш, сигурно скоро ще имаме пълна къща с внуци. Къде ще ги заведа? Не сте ли виждали бившата вече жена на Паша Тягунов? Поне на снимка?
— Не се е случвало.
— А аз, като я видях за първи път, изгубих всякакъв интерес към „Плейбой“ и разни от сорта!
— А преди интересувахте ли се? — полюбопитствах аз.
— Е, все пак съм мъж — изпъчи рамене Саврански. — По наше време ние с вас много работи не сме виждали, много сме изпуснали. Та се налага да наваксваме.
Той се надигна от бюрото и ме изпрати до вратата.
— Винаги съм на ваше разположение. — Той учтиво наведе глава. Пак усетих потната му длан. — По всякакви въпроси… — И притисна ръка до сърцето.
11.
Фьодор Земляков, прессекретарят на вицепремиера, бе обаятелен и лъчезарен. Журналистките го бяха наобиколили и не го пускаха, като продължаваха да задават вече несъществени въпроси. След надутите и извънредно сериозни към себе си и мисията си правителствени чиновници новият прессекретар бе просто душичка. Освен това мигаше и потреперваше от светкавиците, смущаваше се, когато хубавиците с тефтери и касетофони нахално го разпитваха за личния му живот и предишната месторабота.
— Женен съм, имам две деца, очарователни момичета, работил съм в Комсомола, сетне в органите. Не, никога не съм работил във вестник. И не съм се снимал в киното въпреки предложенията на модерни режисьори. Предпочитам брюнетките. Но ако някоя блондинка се окаже на висота… Той се усмихваше смутено, а журналистките, сред които имаше и блондинки, се смееха радостно.
Такъв млад и непосредствен — просто прелест!
Прессекретарят излезе от Белия дом, заобиколен от тях. Те го изпратиха чак до колата му, като продължаваха да го питат Бог знае за какво.
До колата той се обърна с лице към тях и с гръб към хотел „Мир“. В пресечната точка на мерника се виждаше само горната част от гърба и главата му, непокрита въпреки лошото време. Бе с модна прическа. Оставаше да се изчака за по-сигурно кога ще стихне вятърът.