— Покажи ми ги — помолих Слава. — Може ли да поговорим някъде, без присъстващите да си пъхат дългите носове в работата ни?
— Александър Борисович Турецки — обяви Костя тържествено и едновременно с това ме представи в отговор на недоумението на представителите на „кантората“, предизвикано от моята наглост.
— Същият, да, да, не грешите…
Момчетата от Федералната служба за сигурност на свой ред се представиха с имената и длъжностите си.
Повече не възникваха въпроси. Макар и с неудоволствие момчетата от „Лубянка“ предадоха в ръцете ми пиколото, дежурил вечерта, а също и дежурните от петия етаж нагоре. Въпреки че според мен спокойно да са могли да стрелят и от втория.
— Ами портиерът, който е бил на вратата същия ден? — попитах аз.
— Болен е — отговори една от дежурните. — Пази стаята с температура.
— Тогава и вие не ми трябвате — рекох аз. — Ще ви разпита моят помощник Фрязин. Разбира се, не се съмнявам, че нищо не сте видели… Нали по това време вървят серийните филми? А убийците не ги гледат. Професията им пречи. А вие — аз посочих портиера, вече възрастен човек, запазил стойката и достойнството си в цялото си изражение, — вие ми трябвате. Ще ви разпитам лично. Почакайте ме там — и посочих към асансьора. — И към вас ще имам един-два въпроса — обърнах се към старшия от „момчетата“, генерал-майор Черкасов.
Той мълчаливо посочи към вратата зад дежурния администратор, където хората от „Лубянка“ бяха разгърнали своя временен щаб.
В неголямата стая седяха младежи с цивилни костюми. Посрещнаха ме доста дружелюбно.
— Престъпникът е стрелял, когато е било достатъчно тъмно — казах аз. — Според вас използвал ли е инфрачервен мерник? Защо питам — според мен той е нещо много обемисто, за да остане незабелязан, когато го носи в асансьора или по стълбите.
— Не е било необходимо — рече генерал-майор Черкасов. — Убитият е бил заобиколен от телевизионни оператори, техните прожектори са го осветявали от всички страни.
— Така е — съгласих се аз. — Но стрелялият все пак е дебнел жертвата. Не е могъл да знае, че прехласнатите дами ще се втурнат с камерите си да го изпращат чак до колата. Във всеки случай аз на негово място нямаше да разчитам на това.
Момчетата от Федералната служба за сигурност се спогледаха. Май не се бяха сетили. Нощният прицел е нещо много обемисто. Плюс винтовката, дори да е разглобена. Естествено, може да се събере в куфар. Но такъв куфар е страшно тежък. Под тежестта му можеш да се превиеш. А това ще се забележи.
Ако го носи носач, няма да се забележи в хотел от такава класа, дори да мъкне няколко куфара. Няма да му обърнат внимание. Но едва ли ще му поверят такъв товар. Носачът може спокойно да запомни господина, дал му такъв багаж. Значи се е наложило килърът да си мъкне сам куфара. Следователно е бил много силен, щом е успял да не се издаде колко тежко носи…
Така или приблизително така разсъждавах, докато питах за нощния мерник.
— Засега това са всичките ми догадки. Но бих искал да знам колко тежи такава винтовка, да кажем „Драгунов“, с мерник плюс заглушител?
— Ако е наша конструкция, доста много — отвърна Черкасов. — Ако е западногерманска — той още не можеше да свикне, че вече няма две Германии, — значително по-малко.
— Да кажем, че е наша — казах аз. — Вие лично ще носите ли такъв куфар, или ще го дадете на носача? Имайте предвид, че сте конте, което не носи нищо по-тежко от дипломатическо куфарче с ценни документи. Такава е вашата роля.
Момчетата ме бяха зяпнали в устата. Ясно, учили са ги на друго. И по-добре от нас. И за нещастие те са отличници по бойната и политическа подготовка. Затова изкуството на превъплъщението им е чуждо. Затова е над техните възможности да си представят, че са някои други.
— Благодаря — казах аз и се поклоних леко. — Ако позволите, ще поговоря с пиколото на хотела.
И излязох от стаята с усещането, че гледат след мен. Много е полезно да направиш впечатление на тези момчета. Следващия път, когато пак се сблъскаме, ще е от полза.
С пиколото, фамилията му бе Бичков, влязохме в кабината на асансьора. На всички други бе предложено да използват втория асансьор. Или в краен случай стълбището.