Минах зад гишето и записах показанията на Бичков.
Долу ме очакваше изненада. Тъкмо си спомних за Горюнов, и той насреща. По-точно — спомних си огромния му телевизор. А се появи самият той. Сякаш съм му изпратил телепатична покана.
— Случило ли се е нещо? — попитах аз, след като се ръкувахме.
— Какъв ужас — въздъхна той. Очите му блуждаеха, сякаш нещастието е станало току-що и пред него. — И той бе мой познат — изтърси Горюнов, — както и Салуцки!
Погледнах го с интерес. Като че ли мартинките му започваха да треперят. Когато се запознах за първи път с него, ми се стори по-самоуверен и хладнокръвен при цялата си освободеност.
Сега нямаше и следа от това. Изглежда, е дотичал при мен за защита. Изглежда, също се замисля над съдбоносния въпрос — кой е следващият?
12.
Володя Фрязин вече за трети път този ден слизаше от влаковете, пристигащи в Москва от юг. Съвсем не вярваше на тази приумица.
Може бабата да се чувства добре и така, без квартиранти. През лятото е събрала толкова пари от наемателите си, че вече не знае къде да ги дява. Макар парите никога да не са излишни — Володя знаеше тази истина. Бабата трябваше да се появи всеки момент.
Володя се качваше във влака обикновено в Подолск, стигаше до Москва, пъшкаше под тежестта на куфарите, проклинаше изобретателността на великия детектив на нашето време Грязнов, търсеше с поглед оная, която би могла да му е хазайка. На тези, които даваха квартири, казваше, че му трябва на „Садовое колцо“, непременно близо до институт „Склифосовски“. Напразно. Все по-често попадаше на такива, които започнаха да го разпознават и затова взеха да си шепнат и да се побутват с лакти. Наистина — прилича на мираж. Преди малко слезе от Симферополския — и на, не са минали и три часа, а той пристига с влака от Сочи. Всеки ще се чалне от такова нещо.
Току-виж извикали милиция или още по-лошо — санитарите от лудницата.
Той плю на всичко и реши да не ходи никъде. Реши да пообиколи, да поогледа, а куфарите временно да остави на багаж.
Така и направи, ходи, гледа, преценява. Вече не му предлагаха квартира, и слава богу. Да видим кой и как ще предлага на другите.
Видя и позна хазайката още щом тя се подаде запъхтяна на перона. В този момент всички очакваха с нетърпение пристигането на влака от Ростов.
Изглежда, жената бързаше много.
— Маря Авксентиевна! — наобиколиха я другарките й. — Търси те един мъж!
— Какъв мъж? — попита тя, когато си пое дъх.
— Смятай, три пъти слиза от влака и пита. Не лично за теб, трябвала му квартира на „Садовое“. И да е до „Склифосовски“. Не е ли за теб?
— Не познавам никакъв мъж! — Бабата започна да се вълнува. — Който ме търси, нищо не зная. При нас гръмнали някакъв банкер посред бял ден вечерта, а съседките викат, че май търсили мен. А пък аз почти не живея там. Имам такова сигурно… алиби.
Володя се разхождаше зад тях, чу и пламна от срам. Ето как изглеждал отстрани. По дяволите! Сега не знае как да я заговори. Ще му се подиграват. Три пъти слизал от влака! И все от различни. Занапред ще се научи. Жените са наблюдателни. Винаги го е знаел. И пак се е издънвал, дори неведнъж. Особено в личния живот.
Ето го! — възкликна една от тях, след като забеляза Володя. — Още чака, пък го е срам да дойде.
Нямаше какво да се прави. Володя отиде при жените.
— Можете ли да ми дадете квартира на „Садовое“, близо до „Склифосовски“?
Стига с тоя „Склифосовски“! — би казал някой отстрани. Положението е идиотско, каквото и да говорим. Но нямаше друг начин.
— Нали вие сте Маря Авксентиевна Бодунова?
— Ами аз — отвърна жената. — Само че не можах да дойда по-рано. Сестра ми се разболя. Докато отида до магазина, до аптеката. А пък знаете ли колко е скъпо сега! Че се наложи по късното да се тътря дотук. Ами знаете ли колко вземам? Все пак сме в центъра.
— Ще се спазарим — кимна Володя. Не можеше да дойде на себе си след този късмет. Главното — тя сама разказа за убития Салуцки, като го избави от разпити. Сега да се махат по-скоро оттука…
И едва когато отминаха, вече на спирката на таксито, си помисли, че лиши женицата от надницата й. Тя търси квартирант, а не въпроси за случилото се.
— За колко сте? — попита тя.
— За седмица — промърмори той.